Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 24

Бебето, което седем месеца след реактора се роди мъртво в ръцете ми. Завих го неизкъпано в една кърпа и го подадох на майка му. Тя го беше родила в старата си селска къща, а не в родилния дом. Затова имахме време и никой не ни смущаваше. Бащата се обърна и излезе от стаята, майката отхвърли назад върха на кърпата и се усмихна. Знаех какво означава тази усмивка. Тя скоро щеше да последва детето си и не изпитваше болка от раздялата.

Малкото момиче с рижавите плитки, което не умря така красиво, искаше ми се да му дам нещо, но не биваше. Цялото семейство се беше вкопчило в мен и в доктора, искаха неща, които не бяха във възможностите ни, а се караха помежду си за дреболии.

Това са моите мъртви, които ме последваха в Черново, а има много други, които са били тук още преди мен заедно със своите котки, кучета и кози. Селото има своя история, която се свърза с моята като два кичура коса в една плитка. Част от пътя сме минали заедно. Винаги поздравявам мъртвите с леко движение на главата, устните ми едва помръдват.

По главната улица вървят мъж и малко момиче, и двамата не съм ги виждала досега. Той носи раница, а тя дърпа подире си малък куфар. Обута е с червени официални обувки. Поздравявам ги по същия начин, както и другите мъртъвци, но после схващам, че те изобщо не са мъртви.

Спирам и те също. Гледаме се. При нас никой не идва на гости, ако се изключат хората от киното, фотографите и биолозите. И медицинската сестра от града, която цъфва през няколко години, за да ни измери кръвното и да ни вземе кръв за изследвания.

Последно беше тук преди седем месеца, вече не носеше предпазен костюм срещу радиацията, а само престилка, и имаше прекалено много руж на неестествено бялото си от пудрата лице. Спря своята стара лада на главната улица и задърпа снаряжението си в един куфар подире си. Петров тръшна вратата под носа й, Сидоров се направи, че нито я вижда, нито я чува, Леночка й се усмихна мило и я помоли да не я докосва. Само Гаврилови и Маря обърнаха внимание на бедната женица и не я пуснаха да си отиде, докато тя не ги опипа целите чак до черния дроб и не им направи зрителен тест. Когато, напълно изтощена, тя похлопа на вратата ми, аз я поканих да влезе и й предложих чай. Трескавият й поглед и лошо направеното студено къдрене на косата й ми напомниха за самата мен преди четирийсет години.

Който пристигне тук, по принцип остава, докато не го отнесат до малкия парцел на мястото на някогашното училище. Момичето явно е смъртно болно.

Ако ще и да стана на сто години, пак няма да се науча с лекота да приемам тези неща. Наблюдавам момичето с такова внимание, че то едва ли не се разплаква. После се представям с името си и питам какво бих могла да направя за нея.

Мъжът отказва да ми каже името си. Той е по-различен от всички, които съм видяла по тези ширини. Градски човек е, но не от Малиши. Столичанин е. Всичко по него — обувките, гладкото лице и начинът, по който говори, крещят, че неговото място не е тук. Не съм от тези, дето бързо почват да изпитват съчувствие, пък и той ме затруднява да почна да го съжалявам. Момичето се казва Аглая. Изглежда, било вярно това, което ми беше казала Маря, че днес малките момичета в града се кръщават като древни жени.