Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 23

— Болна ли си? — Вадя нещата, които съм донесла.

— Ти да не би да си здрава? — Маря обаче няма как повече да хленчи, след като вижда новите опаковки с чуждите думи върху тях. Добре, че тук нямаме обхват. Ако можеше да гледа и цялата програма на телевизията, със сигурност щеше спешно да поиска всички медикаменти, които се показват в рекламите на лекарства.

Изчиствам едно медно джезве за кафе, което откривам сред тенджерите на Маря. После изброявам лъжиците кафе, сипвам вода от тубата и разбърквам основно. Запалвам печката и хванала дългата дръжка, изчаквам съдържанието бавно да се сгрее. Пяната се надига, изгребвам я и я разпределям в две малки чашки. Първо пяната, след това черното кафе. Ръката ми малко трепери, докато сипвам. Кафето изглежда красиво в чашката, повърхността му е украсена с връхче отгоре.

Маря отпива и се опарва. Ругае, било така горчиво, че мъртвите можело да възкреси. На мен ми стига, ако най-сетне стане от леглото. Още предната вечер е сплела на две плитки русата си коса. След нощните часове те са се охлабили и косата й пада на отделни светли кичури. Забелязвам, че Маря почти няма бели коси.

— Как беше в града? — пита тя.

— Както винаги — отвръщам аз. Макар че не беше точно така. При нас времето е спряло, но градът се променя непрекъснато. Малиши умира. Други градове се променят, за да оцелеят, но за Малиши това не важи.

Писмото на Лаура шумоли в ръкава ми. Всъщност исках да разкажа на Маря за него, но не можех да се реша. Лаура е толкова дълбоко в мен, че не успявам да говоря за нея. Струва ми се, че все едно трябва да обърна с хастара навън вътрешностите си.

— Много си странна днес — казва Маря и слага в кафето си няколко бучки захар.

Ставам от стола, време ми е да си ходя.

— Хе, хе — казва тя и ме хваща за полата с меката си бяла ръка. — Остани още малко.

— Знаеш ли немски, Маря?

— Това пък отде ти дойде наум?

Разбира се, че не знае. Най-вероятно дори няма да разпознае езика, ако види нещо написано на него.

— Би ли могла да различиш немски от английски, Маря?

— Какви ги дрънкаш през цялото време?

Отново сядам. Чувството, че пред мен седи младото момиче от снимката на Маря, е толкова силно, че избърсвам очите си с носната кърпичка, за да мога да я виждам по-добре.

— Добре. Ще поостана още малко.

Маря поглъща подсладеното си кафе и пуска краката си на пода. Те са боси, ноктите й са лакирани с червеникаворозов лак. Блестят като малинови бонбонки.

— Знаеш ли — казва тя. — Толкова съм доволна, че се върна. Всеки път, като тръгваш за Малиши, така ужасно се страхувам, че няма да се върнеш.

* * *

Има дни, в които мъртвите изпълват главната ни улица. Говорят един през друг и изобщо не забелязват какви глупости дрънкат. Глъчката от гласовете висва над главите им. После пък идват дни, в които всички те изчезват. Накъде ги отвява вятърът, нямам представа. Може би ще разбера, когато стана една от тях.

Виждам Марина и Аня, и Сергей, и Влади, и Оля. Виждам стария ликвидатор в риза на райета, ръкавите навити нагоре, с мускулести ръце и лъснати обувки. Беше денди в началото. Бързо умря.