Читать «Последната любов на баба Дуня» онлайн - страница 22

Преди да си легна, отварям едно от писмата. Разпечатването на писмата от Ирина не е нещо, което мога да свърша бързо и между другото. Трябва да седна, трябва да разполагам с време, главата ми трябва да е свободна. Не искам да бъда смущавана от похлопване на вратата. Всъщност сега е идеален момент и аз взимам писмото, което е било изпратено последно. Но нещо е по-различно от обикновено. Пликът е бял, под чуждоземния печат са моето име и адресът на пощенската кутия, но не са изписани от прецизната хирургическа ръка на Ирина, която не прави никакви заврънкулки и е съвсем точна като мъжки почерк. Тези букви тук са закръглени и сладки.

Разрязвам плика с ножа. Вече знаех, че вътре няма да има снимки на Лаура, тъй като пликът е тънък и на пипане е мек. Отвътре излиза един лист.

Приближавам се до лампата, вдигам очилата на челото. Сърцето ми бие. Всъщност аз имам спокойно, уравновесено сърце. Но като почна да чета писмата от Германия, то бърза да стигне до онова място, на което се разбира, че всички са живи и здрави и че поне в това писмо няма да има лоши новини.

Този път трябваше няколко пъти да тичам напред-назад и въпреки това нищо не разбрах, а в края сърцето ми хлопа още по-силно. Подписано е с името Лаура. Но не е на руски. Ако нямах опита от предишната си работа, не бих могла да разчета този почерк. Някои лекари пишат диагнозите с латински букви, а не на кирилица.

До сутринта лежа будна и се опитвам да успокоя сърцето си. Безпокойството не ме напуска. Чувам собственото си дишане, дишам тежко и със свирукане.

Не се страхувам от смъртта. Но в такива моменти, когато спокойствието ме напусне, отново се сещам какво е това да се страхувам. Не за децата, а за самата мен. Глупаво е да се вкопчиш в тяло, което вече е преживяло всичко. Но тези секунди ми показват, че още не съм готова, както съм си мислила. Все още има неща, които трябва да се уредят. Думи, които трябва да бъдат написани. Когато вече ме няма, Ирина и Алексей не бива да се почувстват по-натоварени, отколкото е необходимо.

Подреждам в главата си нещата, които непременно трябва да направя, докато усетя, че съм по-добре подготвена. Това малко ме успокоява. Дори се отказвам да ходя до Маря и да я помоля за валериан. Ако Константин беше жив, сега щеше да кукурига. Но на оградата продължава да седи само духът му и да гледа укоризнено към мен.

* * *

Обличам си плетената жилетка, пъхвам писмото на Лаура в ръкава и взимам едно пакетче кафе от Ирининия колет и торбичката с лекарства за Маря от пазарската ми чанта. Писмата на Ирина, които бях взела предния ден, лежат отворени на масата. Противно на навиците си на разсъмване бързо ги прочетох едно след друго. Обичайното — времето, работата, Европейският съюз. Никакво обяснение, никакъв намек какво би могла да ми е написала Лаура.

Минавам с целия си багаж покрай Константин. Междувременно е станало осем часът сутринта. Маря седи в леглото си будна, но в лошо настроение, зад гърба й планина от възглавници, на коленете — пухена завивка. Оглеждам се за козата. Вероятно пасе зад къщата.