Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 99

— Затова ли напускаш?

— Дороти не ви ли каза?

— Тя ли те уволни?

— Не, сама напускам! — Джилиън вирна гордо брадичка, а може би предизвикателно. — Тъкмо започвах да си мисля, че работата ми не е твърде гадна като за корпоративна Америка.

— Много мило от твоя страна. Сега ще ми кажеш ли какво е станало?

— Явно в картичката е имало някакъв спайуеър или нещо такова. Дороти каза, че така онези са влезли в сървъра ни и в личните ви файлове и са взели кодовете за охранителната вя система.

— Ти ли си била?

— Аз… мислех, че Дороти ви е казала — заекна Джилиън.

— Виж сега, Джилиън, съжалявам, но си избрала неподходящ момент да напуснеш, така че не ти позволявам. Махай тия кутии и сядай пак на телефона, ако обичаш.

Тя ме погледна неразбиращо.

— Хайде! — подканих я аз. — Връщай се на работа!

Докато вървях към кабинета на Дороти, Джилиън ме повика.

— Господин Хелър?

— Да?

— Чух ви да говорите за оная татуировка бухал.

— Да?

— Мисля, че мога да ви помогна. Брат ми работи…

— В студио за татуировки, да помня. Знаеш ли с какво можеш да ми помогнеш?

Тя ме погледна в очакване.

— Прочети упътването за работа с телефона.

61

Колкото повече мислех за Маркъс и Белинда, толкова по-сигурен бях, че нещо не е наред. Познавах един интернет-детектив от Ню Джърси, Моу Гандъл — беше много добър и докато работех в „Стодард Асошиътс“ във Вашингтон, няколко пъти бях използвал услугите му — така че му се обадих.

— Искам да проучиш кога точно Белинда е работила във „VIP Exxxecutive“ в Трентън — казах му аз. — И след това да се върнеш колкото се може по-назад.

Дороти седеше зад бюрото, опряла брадичка на дланите си и втренчено гледаше монитора. На него се виждаше Алекса, с хлътнали очи и разрошена коса без блясък.

— Искам да се махна оттук, татко!

Образът замръзна, после се пръсна на хиляди миниатюрни цветни квадратчета като картина от Чък Клоус. Когато картината се възстанови, тя продължи:

— Искат Меркурий, татко, окей? Трябва да им дадеш Меркурий непокътнат. Аз… не знам какво значи това. Казват, че…

— Отмених уволнението на Джилиън — съобщих аз.

Дороти натисна някакъв клавиш, без да поглежда клавиатурата, и отново пусна същия запис. Алекса, разпадането на образа и повторното му превръщане в разбираема картина.

— Не съм я уволнявала — разсеяно измърмори Дороти.

— Е, казах й, че не може да напусне. Какво правиш?

— Блъскам си главата в тухлена стена, това правя!

— Мога ли да ти помогна?

— Да. Уволни ме.

— И теб ли? Изключено!

— Тогава напускам!

— И на теб не позволявам да напуснеш. На никого не позволявам да напуска! А сега ми кажи какво става!

Дороти заговори бавно и тихо и ми показа част от себе си, която не бях виждал преди.

— Няма да напусна и ти го знаеш, Ник. Никога не се отказвам! Само че не заслужавам заплатата си. Не върша онова, за което ми плащаш. Провалям най-важната задача, която някога си ми възлагал.

В очите й блестяха сълзи. Сложих длан върху нейната и казах:

— О, я стига! Какво стана с арогантната Дороти, която познавам и обичам?

— Зърна светлината.

— Дороти — започнах аз, — разстроена си, това ми е ясно, но ми трябваш на пълна скорост. А и нали никога не се отказваш? Напомни ми как те описва баща ти.