Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 97

— Тя е всичко за мен!

Очите му се напълниха със сълзи.

— Отне ми известно време да разбера защо отказваш да им дадеш единственото нещо, което може да я спаси — не отстъпвах аз. — Шектър те изнудва и не ти позволява да съдействаш на похитителите, нали? Неслучайно нае мен.

Маркъс завъртя стола си и се загледа навън, сякаш търсеше отговорите в морето. Или пък просто избягваше погледа ми.

— Наех те, защото смятам, че си единственият, който може да я намери.

— Не — казах тихо аз. — Нае ме, защото само така би могъл да си върнеш Алекса, без да изпълниш онова, което искат похитителите, нали?

Той бавно се обърна към мен.

— Това обижда ли те?

— И по-зле са ме обиждали, не е там въпросът. Пречиш ми от самото начало. Излъга, че си позвънил в полицията. Не ми каза, че си бил принуден да вземеш пари от престъпници, както и че си ги изгубил. Сега те искат папката „Меркурий“ — папка е, нали, и ти се преструваш, че не знаеш за какво става дума. Така че нека те попитам следното: смяташ ли, че Дейвид Шектър го е грижа дали Алекса ще умре?

Маркъс изглеждаше съсипан, но не обели и дума.

— Каквато и информация да има в тази папка, тя струва ли живота на дъщеря ти?

Лицето му се сгърчи и той покри очите си с ръце като дете, което ридае безутешно.

— Трябва да ми кажеш какво е „Меркурий“ — продължих аз. — Тогава може и да успеем да измислим нещо, някакъв начин да им дадеш каквото искат, без да се налага… да се изправиш срещу това, от което се боиш.

Той продължи да хлипа.

Станах и тръгнах към вратата, но после спрях и се обърнах към него.

— Провери ли биографията на Белинда, преди да се ожениш за нея?

Той свали длани от лицето си. То беше червено и мокро от сълзи.

— Белинда ли? Тя какво общо има?

— По време на разследването попаднах на някои неща… но не знам какво от тях искаш да научиш.

— Какво например?

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа — заявих аз, — но тя никога не е била стюардеса. Нито е работила в „Делта“.

— О, Никеле!

— И не е от Джорджия, а от Ню Джърси.

Той въздъхна и поклати бавно глава. Дали това беше недоверие, или нежелание да повярва, че жената, която обича, го е измамила?

— Била е момиче на повикване, Маршъл. Не знам дали това има значение за теб, но смятам, че трябва да си наясно.

Маркъс обаче извъртя очи.

— Никеле, време е да пораснеш, момче — той вдигна рамене. — Белинда е чувствителна и бог знае защо не й е приятно хората да знаят подробностите около първата ни среща.

Докато вървях към вратата, по лицето ми бавно се разля усмивка. Виж го ти, дъртото копеле! Зад гърба ми Маркъс извика:

— Моля те, не се отказвай!

Продължих, без да се обръщам.

— Не се тревожи, не можеш да се отървеш от мен. Макар че може да ти се прииска да си го направил.

59

Драгомир седеше пред компютъра в дъното на къщата, когато чу виковете на момичето. Странно, беше изключил тонколоните. Крясъците едва се чуваха, но определено викаше тя. Не беше възможно да я чува — малката се намираше на метри под земята. Зачуди се дали самотата не го кара да си въобразява.

Надигна се бавно и старият кухненски стол простърга по пода. Приближи се до задната врата и се заслуша. Виковете идваха отвън — глухи, далечни и слаби, като бръмчене на муха.