Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 101

— Да?

— Просто искам да се уверя, че няма… ъъъ… нарушения на правилника за строежи, че не строите без разрешение, нали разбирате?

Младокът изобщо не излъчваше авторитет и само дето не се извиняваше, че е дошъл да провери нещо. Не приличаше на полицаите в Русия, които с всеки човек се държаха като с престъпник.

— Само градинарство.

— Вие… значи не строите нищо?

— Не строя — потвърди Драгомир. — Собственик иска стъпаловидни градини.

— Имате ли нещо против да погледна?

Това можеше да отиде твърде далеч. Ако Драгомир поиска заповед, полицаят щеше да се върне след час с още двама и със съдебна заповед, и да претърси и къщата, само за да покаже, че може да го направи.

Драгомир сви рамене и каза с безразличие:

— Ако обичате.

На полицай Кент явно му олекна.

— Нали разбирате, за да мога да кажа на началника, че съм си свършил работата — заизвинява се той.

— Всички трябва да си вършим работата — успокои го Драгомир.

Той последва полицая до голото поле зад къщата. Младежът огледа първо следите в твърдата почва, а после — сивата вентилационна тръба, и се приближи към нея.

— Това септична яма ли е… ъъъ…. Андрос?

Драгомир замръзна. Не беше казвал името си на ченгето. Явно го знаеше от съседа. Това го разтревожи.

— За вентилация на почвата — обясни той, докато двамата стояха до тръбата. — Идва от купчината тор на… сметището.

Това беше импровизация — друго не можеше да направи.

— За насъбралия се метан, така ли?

Драгомир повдигна рамене. Той не разбираше английски. Просто правеше каквото му кажат. Беше прост работник, нищо повече.

— Защото ако копаете септична яма, ви трябва разрешително.

Бузите и ушите на ченгето бяха придобили цвета на студен борш. Драгомир се усмихна.

— Няма септична яма.

От тръбата се разнесоха приглушени викове и полицаят наведе глава. Абсурдните му уши сякаш потрепнаха.

— Чувате ли?

Драгомир бавно поклати глава.

— Не…

Крясъците на момичето се усилиха и станаха по-ясни.

— ПОМОЩ! ГОСПОДИ! СПАСЕТЕ МЕ, МОЛЯ ВИ, О БОЖЕ…

— Сякаш идва отдолу — каза полицаят. — Ама че странно!

63

— Слушам те — казах аз.

Дороти въздъхна, гласът й беше тих и някак отнесен.

— Да започнем от най-простия въпрос: откъде получават достъп до интернет. Не смятам, че това е стандартна високоскоростна връзка.

— Защо?

Тя се облегна на стола и скръсти ръце.

— Родителите ми живеят в Северна Каролина. Преди няколко години решиха да си прекарат кабелна телевизия, за да гледат повече филми. Само дето нямаше кой да им я достави. Наложи се да си сложат сателитна чиния на покрива.

Кимнах.

— Веднъж се опитах да гледам нещо у тях и картината постоянно се разпадаше. Едва не откачих. Попитах ги какво става, дали винаги е така и защо не са се обадили в сателитната компания, за да оправят образа. Мама каза „О, постоянно се случва — всеки път, щом оттук прелита самолет. Човек свиква, нищо не може да се направи.“ Те живеят до летище „Шарлът-Дъглас“, разбираш ли? Точно по маршрута на самолетите. А те са адски шумни. След това забелязах, че чуя ли самолет, картината се скапва.

— Добре — казах аз. — Значи похитителите са навътре в гората или в някой провинциален район, където няма високоскоростен интернет и могат да се включат в мрежата само със сателит. И ти смяташ, че самолетите прекъсват сигнала?