Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 100

— Упорита като магаре на лед — каза тихо тя.

— Защо пък на лед?

— Откъде да знам? Ник, знаеш ли колко често мисля за това момиче? За онова, което преживява? Моля се за нея, постоянно се питам кой би причинил такова нещо на невинно дете и се чувствам… безсилна.

— Твоята работа не е да я спасиш.

Очите й проблеснаха, свирепи и измъчени.

— В Първото съборно послание на апостол Йоан пише „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото.“ Не го разбирах досега. Какво точно значи, че цял свят лежи в злото? Сега обаче започва да ми става ясно. Може би просто… по света има зло, на което дори Бог няма власт да се противопостави.

— Защо на добрите хора се случват лоши неща? — тихо казах аз. — Отдавна престанах да си задавам подобни въпроси. Просто гледам да си върша работата.

— Съжалявам, Ник! Обещах си никога да не донасям вярата си в офиса.

— Никога не съм очаквал да я оставяш у вас. Кажи ми къде зацикли?

Дороти се поколеба за миг.

— Чуй това.

Тя чукна някакъв клавиш, премести мишката, кликна и отново включи клипа с Алекса. Дороти усили звука и под думите на момичето долових бръмчене, което все повече се усилваше. После образът замръзна и се пръсна на миниатюрни късчета.

— Чуваш шума, нали?

— Кола или камион, както си говорихме. Е, и?

Тя поклати глава.

— Забележи, че след него връзката прекъсва. Всеки път е така.

— Добре.

— Работата е там, че автомобил, камион или влак не биха прекъснали видеосигнала по този начин.

— Е, и?

Очите й се разшириха, тя сви вежди и ме изгледа смразяващо. Този поглед би превърнал по-слаб човек в камък или стълб от сол. Предишният ни шеф, Джей Стодард, толкова се притесняваше от него, че отказваше да общува лично с Дороти, освен ако обстоятелствата не го принуждаваха. Нямаше смисъл човек да се опитва да й го връща — все едно да се състезавате със слънцето кой ще мигне пръв. Със сигурност един от вас ще ослепее и със сигурност това няма да е слънцето.

— „Е, и?“ — повтори тя. — Така ще разберем къде се намира Алекса Маркъс, Ник!

62

— Проблем ли има, полицай?

Драгомир беше разбрал, че на американските полицаи им харесва да ги наричат „полицай“. Явно жадуваха за уважение, а го получаваха толкова рядко.

— Не, сър. Просто искаме да ви се представим, за да знаете към кого да се обръщате, ако някога се нуждаете от помощ.

Ушите и бузите на младежа бяха станали кървавочервени. Когато се усмихваше, венците му се показваха.

— Добре е да знам.

Преувеличено слабият му английски обезоръжаваше повечето хора. Струваше им се по-жалък. Драгомир изучаваше хората, както колекционер на пеперуди разглежда образците си.

Полицаят отново пристъпи от крак на крак и дъските на верандата изскърцаха. Мъжът забарабани нервно с пръсти по бедрото си и каза:

— Значи… ъъъ… работите за семейство Олдерсън?

Драгомир кимна и се усмихна притеснено.

— Просто пазач. Върша задачи за семейство. Поправям.

— О, да, добре. Един от съседите ви е забелязал някакво оборудване.