Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 96

— Моля ви, върнете я, господин Хелър!

— Ще се постарая — отвърнах аз.

Вместо да чакам, реших да се разходя до кабинета на Маркъс. Спомних си, че отпред пази асистентката Смоуки, както и че Маркъс си има лична столова до кабинета. Веднъж обядвах с него там и видях, че келнерите влизат и излизат през един коридор в дъното.

Не ми отне дълго да го намеря. Единият вход беше до мъжката тоалетна и свързваше малката кухня със заседателната зала и кабинета на Маркъс. Столовата беше малка, подредена и празна. Явно доста отдавна не я беше използвал. Вратата към кабинета му беше затворена, но когато се доближих, чух гласове — вътре викаха и явно спореха.

В началото долавях само откъслечни фрази. Говореха двама мъже, в това бях сигурен. Единият, разбира се, беше Маркъс. Неговият глас беше по-силен и емоционален и по-лесно разбирах думите. Другият беше тих, спокоен и почти неразбираем.

ПОСЕТИТЕЛ:…да се размекваш.

МАРКЪС: Не беше ли това целта?

ПОСЕТИТЕЛ:…можеше да се очаква.

МАРКЪС: Ако тя умре, ти ще си виновен, ясно ли ти е? На твоята съвест ще тежи! Навремето имаше съвест, нали?

ПОСЕТИТЕЛ:…всичко възможно да останеш жив.

МАРКЪС: Вече не ми пука какво ще ми направите. Животът ми приключи. Дъщеря ми е единственото…

ПОСЕТИТЕЛ (след дълго мънкане):…години си човекът, който държи всички решения… решат, че сега ти си проблемът?…какво ще е решението им.

МАРКЪС:…на моя страна!

ПОСЕТИТЕЛ:…искам да бъда на твоя страна, но не мога, ако ти не си на моя страна.

МАРКЪС (викайки все по-силно):…и да искаше, направих го! Всичко направих!

ПОСЕТИТЕЛ:…да ти го изговоря сричка по сричка, Маршъл? „Опечален финансист се самоубива в имението си в Манчестър“?

Отворих вратата и влязох в кабинета. Зад дългото, отрупано с документи стъклено бюро седеше Маръкс, а в стола за посетители — Дейвид Шектър.

58

— Никеле! — възкликна Маркъс. — Ти какво… Смоуки не те ли заведе в конферентната зала, за да…

— Подслушвал ни е — намеси се Шектър. — Нали така, господин Хелър?

— Точно така! Чух всяка ваша дума.

Шектър премигна насреща ми, втрещен от наглостта ми.

— От този момент нататък вече нямаме нужда от услугите ви! — заяви той.

— Не сте ме наели вие — не му останах длъжен аз.

— Шеки, нека поговоря с него — опита се да успокои ситуацията Маркъс. — Свестен човек е, наистина.

Шектър стана, пооправи сакото си от туид и му каза:

— Очаквам да ми се обадиш.

Наблюдавах го как излиза, след това седнах на стола, който току-що освободи. Още беше топъл. Атлантикът, окъпан в алените багри на умиращия ден зад гърба на Маркъс беше красив като пощенска картичка.

— Той с какво те държи? — наруших тишината аз.

— Да ме държи ли? — учуди се Маркъс.

Кимнах, а после додадох:

— Нае ме да открия Алекса, но няма как да го направя, ако не си откровен с мен. Знаеш какво ще й се случи в противен случай.

Очите му бяха кръвясали и безизразни, с огромни торбички ^под тях.

— Ники, не се бъркай. Това са… лични работи…

— Знам колко обичаш Алекса…