Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 95

Докато Маурицио се е връщал в Бостън — всъщност, в апартамента си в Медфърт, северно от Бостън — господин X е карал Алекса на север. Изхвърлил е телефона й на път през Леминстър. Приех, че тя е останала в колата при него. След което са пресекли границата с Ню Хампшър.

— Значи маршрутът им свършва в южен Ню Хампшър — казах аз. — В Нашуа.

— Не, в Нашуа телефонът на господин X изчезва. Това може да означава, че го е изключил или че е нямало покритие, след което го е изключил. Все едно — от тогава не го е използвал.

— Постъпил е лекомислено, като го е оставил включен — казах аз.

— Е, в интерес на истината, той е смятал, че не може да бъде проследен.

— Така ли е?

— Всъщност не. Между проследяване и засичане има разлика. Все едно следваш черна кутия на покрива на камион. Не знаем какво има в нея, но знаем къде е. Няма как да открием кой е, но може да разберем къде се намира. Разбираш ли?

— Намира се в Ню Хампшър. Което означава, че сигурно и тя е там. Може би в Нашуа или някъде наблизо.

— Не бих го приел за даденост. Господин X може да е минал оттам на път за Канада.

— Това не е най-логичният маршрут, ако ще кара до Канада.

Той кимна в знак на съгласие.

— Те са в Ню Хампшър — казах аз.

57

Офисите на „Маркъс Капитъл Мениджмънт“ се намираха на шестия етаж на „Роуз Уорф“. Съобщих името си на репепционистката и зачаках в луксозното фоайе, седнал на канапе, тапицирано със сив велур. Паркетът беше шоколадовокафяв, а стените — от махагон. От едната страна на огромния телевизор с плосък екран на стената вървеше прогнозата за времето, а от другата — финансовите новини с данни за цените на борсата.

Едва ли бях чакал и минута, когато се появи личната асистентка на Маркъс — изящна млада жена с червена коса на име Смоуки Бейкън, удивително красива и елегантна. Това не ме изненада — Маркъс беше известен с това, че наема само красавици в администрацията си — от победителки в конкурси за красота до бивши Мис Все-едно-каква. Майка ми, която на млади години бе прелестна и привлекателна, беше единственото изключение. Тя не приличаше на модел, беше много по-красива.

Кръшната Смоуки ми се усмихна ослепително и попита дали искам кафе или вода. Отказах.

— Маршъл е на съвещание, но иска да ви види веднага щом приключи. Само че може да се забави. Желаете ли да се върнете по-късно?

— Ще изчакам.

— Нека поне ви заведа в конферентната зала, там има телефон и компютър.

Тя ме поведе по коридора.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза асистентката, докато завивахме, преминавайки край помещението, в което навремето е била борсата. Там имаше 30 или 40 бюра, всичките празни. Компютрите бяха изключени. Беше тихо като в гроб.

— Не можете да си представите колко се тревожим за Алекса.

— Ами — казах аз, без да знам какво да отговоря, — не губете вяра.

— Майка ви понякога се грижи за нея, тя ми го каза.

— Знам.

— Франки е страхотна!

— Съгласен съм.

— Понякога ми се обажда, за да провери как вървят нещата. Много държи на господин Маркъс.

Застанахме на прага на конферентната зала и тя сложи ръка на рамото ми, а после се приближи към мен и каза с тих, но настоятелен глас: