Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 94

56

— Защо ли не съм изненадан?

— Проверих номера на социалната й осигуровка. Изглежда, че е неуспяла актриса. Известно време е взимала уроци по актьорско майсторство в Линкън Парк, но се отказала. Работила е като „ескорт“ — кавичките направо се чуваха. — С „VIP Exxxecutive“, чието седалище е в Трентън. Exxxecutive е с три хикса.

— Нека позная — сигурно е фирма за скъп ескорт.

— Други има ли?

— Е, добре се е справила — омъжила се е за богаташ. Не е южнячка, нали?

— От южно Джърси е, Уудбайн.

Блекберито ми изписука два пъти — бях получил есемес. Беше кратък — гласеше само „15 минути“ и съдържаше точните координати на нещо, което приличаше на паркинг пред денонощен магазин. На 1174 метра разстояние от мен. Подателят на съобщението беше 18Е. Нямаше име, нито номер, но те не бяха необходими. 18Е е армейският код за сержант по комуникациите в Специалните части.

Джордж Девлин беше 18Е.

— Извинявай — казах аз, — но трябва да се видя с един стар приятел.

— Откъде разбра, че съм достатъчно наблизо, за да успея да дойда за 15 минути? — попитах аз. — Да не би да знаеше къде съм?

Джордж Девлин подмина въпроса ми, сякаш беше твърде сложен или твърде прост, за да му отговаря. Реших, че той просто си има своите методи. В момента обръщаше един компютърен монитор така, че да го виждам. Той грееше сред тъмния интериор на мобилния му офис и за миг освети каньоните и кратерите по белязаното му лице, набраздените нишки на мускулите и подобните на релси шевове. В караваната миришеше на оцет, вероятно от мехлема, с който редовно се мажеше.

На екрана се появи зеленикава топографска карта на Масачузетс, както и мигащо червено кръгче — на 25 километра северозападно от Бостън. След това изскочиха три разкривени линийки — бяла, синя и оранжева, всяка от които тръгваше от червеното кръгче. Една от Бостън и две от север.

— Не схващам — заявих аз.

— Ако се вгледаш — обясни той, — ще видиш, че всяка линия се състои от точки. Те изобразяват сигнали от мобилните телефони на Алекса Маркъс, Маурицио Перейра и един непознат, когото ще наричаме господин X.

— Кой на кой цвят отговаря?

— Синьото е Маурицио, бялото — Алекса, а оранжевото — господин X.

— Изглежда, че господин X се е появил откъм границата с Ню Хампшър.

— Правилно!

— Може ли да попитам откъде получи тези данни?

Той си пое дъх — бавно и шумно.

— Питай колкото искаш.

Наведох се напред.

— Значи тримата са се срещнали на 25 километра от Бостън, в… това Линкън ли е?

— Точно така.

— По едно и също време ли?

— Да, само за пет минути. Маурицио и отвлеченото момиче са дошли заедно, разбира се. Били са там за седемнайсет минути. Господинн X е останал само за четири или пет.

Виждах, че са се срещнали в гориста местност. Близо до езерото Санди, което беше част от резервата. Отдалечено и изолирано след полунощ — подходящо място за среща. Значи айфонът на Алекса беше отишъл от Бостън до Линкън, а после — обратно до Леминстър. Където го бяха изхвърлили.

Сега разбирах смисъла — Маурицио я беше отвел от хотела в Линкън, на двайсет минути от Бостън, където я бе предал на „господин X“.