Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 92

Тя хвана ръката ми в меката си, малка, топла длан.

— О, боже мой, нищо подобно! Просто искам да разбереш колко много означаваше за мен, че този мъж, когото почти не познавах, се намеси и ми предложи не просто доход — начин да ви осигурявам храна, а истинска работа. Начин да бъда полезна.

Изглеждаше толкова засрамена, че съжалих, че съм повдигнал въпроса. Тя се намести на стола си, издуха облак дим, изгаси цигарата и се извърна.

— Сигурно си чула слуховете, че Маршъл тайно е съдействал на Комисията по ценните книжа, когато са събирали информация срещу татко и че всъщност им е помогнал да го заловят.

Ако това беше вярно, Маршъл може би бе наел майка ми по една-единствена причина — чувстваше се виновен.

— Никога! Не и Маршъл!

— Е, ти го познаваш много добре.

— Поне преди го познавах. Но нека аз те попитам нещо.

— Разбира се.

— Мислиш ли, че похитителите ще пуснат Алекса, ако получат каквото искат?

Тя излъчваше такова отчаяние, че нямах избор и макар че се наложи да излъжа, й предложих уверенията, от които толкова се нуждаеше, също като Маркъс.

— Да.

— Защо го казваш?

— Защо ли? Защото обичайният маниер при отвличане за откуп…

— Не това те питам. Питам защо смяташ, че не мога да понеса истината? Разбирам, когато не казваш истината, Ник, все пак съм ти майка.

Винаги съм смятал, че съм наследил таланта си да разчитам реакциите на хората от нея. Също като мен, тя бе онова, което Зигмунд Фройд нарича „човек-скенер“. Грубо преведено, това означава „човек с точна преценка за другите“. Това обаче не беше всичко — двамата с нея имахме необичайната способност да разбираме дали някой казва истината по изражението му. Успехът не е сигурен, не казвам, че сме детектори на лъжата в човешки облик. Това просто е вроден талант — така някои хора са родени художници, разказвачи или певци с отличен слух. Майка ми и аз умеехме да откриваме лъжите, макар че не бяхме безупречни.

— Не — казах аз. — Не мисля, че ще я пуснат.

55

Тя отново плачеше и аз моментално съжалих за откровеността си.

— Ще направя всичко по силите си да я открия — казах аз. — Обещавам ти!

Майка ми взе дясната ми ръка в своите кокалести, но меки ръце, наведе се към мен и ме погледна умолително.

— Върни я, Ник, моля те! Нали ще я върнеш?

— Мога само да обещая, че ще направя всичко възможно.

— Само за това те моля! — отвърна тя и отново стисна ръката ми.

Щом станах, адското псе изръмжа, без дори да си направи труда да помръдне, сякаш за да ми напомни, че ако разочаровам господарката му, ще се изправя срещу гнева на звяра.

На излизане минах през стаята на Гейб. Навсякъде бяха пръснати купчини с любимите му графични романи, включително множество копия на „Пазителите“, колекция с комиксите на Уил Айснър, и „Жокера“ от Брайън Азарело. Стори ми се забележително, че временното му убежище тук е придобило почти същата странна миризма като стаята му във Вашингтон. Миришеше на маймунарник — тийнейджърска пот, мръсно пране и кой знае още какво.

Той седеше на леглото си, надянал слушалки, и рисуваше в скицника си. Носеше червена тениска — рядко изключение от обичайното му черно „емо“ облекло — с рисунка отпред, на която стилизиран компютър избухваше с шумно „Бууум!“, изписано с типичен за комиксите шрифт. Дръпнах един стол до бюрото му, което изглеждаше малко в сравнение с големия монитор, вероятно подарък от майка му, конзолата за игри Хbох 360 и безжичния джойстик. Щом стана от леглото, той свали слушалките и аз долових истерични мъжки крясъци на фона на шумни, монотонни акорди на китара.