Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 91

— Тя смени адреса му и аз така и не получих новия. Казва, че той трябвало да внимава много повече и да не е така леснодостъпен. Така че пиша на Белинда и тя отговаря от негово име.

— Е, и Алекса не се разбира с нея.

Мама поклати глава и издиша голямо количество дим.

— О, тази жена е направо токсична! Алекса постоянно се оплакваше от нея, а аз все й казвах да й даде възможност — да си втора майка не е лесно. Само че накрая се запознах с нея и ми стана ясно. Мисля, че Белинда всъщност мрази заварената си дъщеря. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Тя казва, че обожава Алекса.

— Пред другите. Когато са насаме, не си прави труда да се преструва.

— Може би това не е единствената й преструвка. Не се ли оплака на Маршъл, че тя те изолира?

— Разбира се, поне в началото. Той вдигаше рамене и казваше „Научих се да не споря“.

— Много странно.

— Това се случва с много женени мъже, когато поостареят, виждала съм го. Съпругите им започват да управляват социалния им живот, после и приятелствата им. Съпругът абдикира от отговорност, защото е твърде зает или просто не му се занимава и докато се усети, става еднолична собственост на жена си. Дори богатите мъже с власт, какъвто… беше Маршъл. Смятам, че като се изключи Белинда, извън офиса той се вижда единствено с Дейвид Шектър.

— Шектър откога му е адвокат?

— Шеки ли? Той не му е адвокат.

— Какъв му е тогава?

— Нали знаеш как шефовете на мафията винаги си имат съветници?

— Консилиере?

— Точно така. Шеки е консилиере на Маршъл.

— И за какво го съветва?

— Смятам, че той просто вярва на преценката му.

— Ами ти?

— Аз не го познавам, но веднъж Маршъл ми каза, че имал най-подробните папки, които бил виждал. Напомнял му на Джей Едгар Хувър.

Кимнах и се замислих за момент.

— Маршъл всъщност защо те нае?

Тя се усмихна.

— Тоест, защо е наел жена, която няма особени умения да върти офиса му?

— Нямах предвид това.

— Точно това имаше предвид — каза мило майка ми. — Просто не искаш да нараниш чувствата ми. Няма нищо — тя отново се усмихна. — Маршъл е добър човек. Свестен човек. Видя какво стана с нас, след като баща ти замина, видя как правителството взе всичко. Дали част от него си е казала „Размина ми се само по волята божия“? Сигурно!

— Ти винаги казваше, че е поискал да помогне, защото е приятел на татко.

— Така е.

— Теб обаче не е познавал, нали?

— Ами, не. Познаваше баща ти по-добре, но Маршъл си е такъв. Най-щедрият човек, когото познавам, просто обича да помага на хората. Е, по онова време аз се нуждаех от помощ, и то отчаяно. Майка с двама сина-тийнейджъри, без дом, без пукнат грош. От къщата в Бедфърд се бяхме преместили в дома на мама в Молдън. Нямах доходи, нито се очертаваше някога да имам някакви — можеш да си представиш как се чувствах.

Знаех, че що се отнася до скалата на човешкото нещастие, нашето почти не се брои, но едновременно с това изобщо не можех да си представя какво е да бъдеш Франсийн Хелър — откъсната от пашкула на огромно богатство, гола и трепереща, изгубена и уязвима, без да знаеш към кого да се обърнеш.

— Не мога — признах аз, — но ти беше истински герой. Това поне го знам.