Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 86

Обърнах стола си към компютъра и пратих съобщение на Дороти.

Трябва ми проверка на Белинда Маркъс.

Кога?

Веднага! Каквото намериш.

— На твое разположение съм — казах аз. — Искаш ли чаша кола?

— Единственото безалкохолно, което пия, е „Пепси Лайт“, но сега нямам нужда от кофеин. Ник, знам, че трябваше първо Да ти се обадя, но Маршъл имаше работа в офиса и ме докара до града. Казах му, че ще пия кафе с приятелка в „Бак Бей“.

— Каква работа има той в офиса?

Тя поклати глава.

— Сигурна съм, че става дума за Алекса. Няма какво друго прави. Ник, исках да говоря с теб насаме, без Маршъл, още откакто започна този кошмар.

Кимнах.

— Чувствам се така, сякаш го предавам и той сигурно ще ме убие, ако разбере, че ти казвам, но… просто ще се побъркам, а все някой трябва да каже, нали? Знам, че Маркъс ти е стар приятел, а мен едва ме познаваш, но моля те, обещай ми, че Маркъс никога няма да разбере, че сме говорили?

Тя прехапа долната си устна, затаи дъх и зачака отговора ми. Помислих за момент.

— Добре.

Белинда въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! Ник, трябва да знаеш, че Маршъл е… под огромно напрежение. Иска само да върне любимата си дъщеря, но те… те не му позволяват да даде онова, което искат онези и това го разкъсва.

— Кой не му позволява?

Тя ме погледна тревожно.

— Дейвид Шектър.

— Откъде знаеш това? Той обсъждал ли го е с теб?

— Не, никога, но… просто ги чух да спорят. Чух как Маршъл го умолява — сърцераздирателно беше…

— Значи знаеш какво е Меркурий?

Тя поклати решително глава.

— Не знам, наистина не знам! Някаква папка е, или файл, но нямам представа за какво се отнася. Не ми пука дали става дума за отговорите на кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ или за кодове за атомни бомби — трябва да им ги дадем. Трябва да освободим това момиче!

— Защо казваш това на мен?

Тя се втренчи в ноктите си. Маникюрът й изглеждаше съвсем свеж, а лакът беше в тон с блузата й.

— Маршъл ужасно е затънал в някакви неприятности и не знам към кого да се обърна.

Погледнах към монитора — бях получил съобщение от Дороти, само няколко реда.

— Сигурен съм, че той ти има доверие — казах аз. — Женени сте от… три години, нали?

Тя кимна.

— Била си стюардеса, когато сте се запознали.

Белинда кимна и се усмихна — сконфузено, тъжно-неловко и доволно едновременно.

— Много мразя да летя.

— Акцентът ти положително е от Джорджия.

— Много добре — отвърна тя. — От едно градче на име Барнсвил.

— Сериозно? Барнсвил, Джорджия? Обожавам Барнсвил!

— Бил си там?! Наистина ли?

— Ами, излизах с едно момиче, което беше родом оттам. Отбих се няколко пъти, запознах се с родителите, братята и сестрите й…

Белинда не ми се стори особено заинтригувана.

— Как се казва? Там всички се познаваме.

— Пърсел. Синди Пърсел?

Тя поклати глава.

— Сигурно е много по-млада.

— Сигурен съм, че си яла в ресторанта на техните, „Браунис“.

— О, разбира се. Но Ник…

— Нищо не може да се мери с тяхната селска яхния.

— Никога не съм опитвала това ястие, но съм сигурна, че е вкусно. Южняшката кухня е чудесна, нали? Толкова ми липсва.

— Е — казах аз и се изправих, — радвам се, че се отби. Едва ли ти е било лесно, но определено ми помогна.