Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 88

Баща ми изчезна, когато бях на тринайсет. Укриваше се от правосъдието, а тридесет и седемте обвинения във финансови злоупотреби го следваха като глутница кучета. Пътуваше из Европа, докато накрая се приземи в Швейцария. Всичките му сметки бяха замразени и семейството ни от богато се превърна в мизерстващо. Загубата на сигурност и унижението травмираха майка ми, както и нас, но дълбоко в себе си се чудех дали тя не изпитва и облекчение, че е излязла от златния сапунен мехур, че вече не трябва по команда да играе ролята на домакиня на грандиозни събития. И че е избягала от нарцисизма на баща ми, който изсмукваше кислорода наоколо и унищожаваше душите ни.

Когато майка ми си намери работа като лична асистентка на Маршъл Маркъс, това спаси и нейния живот, и нашите. Сигурно е било и унизително — до вчера той гостуваше в дома й, а днес тя сортираше списъка му с обаждания, но Маршъл направи всичко възможно тя да няма такова чувство. Нямахме чувството и че ни прави подаяние, макар че вероятно именно за това ставаше дума. Майка ми обясни, че вместо това е имала чувството, че това е семеен бизнес, а тя е част от семейството.

После тя си намери работа като преподавател в местното начално училище, а сега беше пенсионерка, но продължаваше да работи в училищната библиотека на доброволни начала. Освен това се грижеше за старите дами в комплекса за пенсионери, в който живееше. Някой трябва да ви закара при очния лекар? Обадете се на Франки. Не ви е ясно какво точно означава онзи абзац със ситния шрифт накрая на рецептата ви? Питайте Франки. Тя знаеше всичко или беше наясно как да го проучи. Не знам защо се преструваше, че е пенсионирана, след като всъщност беше по-заета от целия медицински персонал, който се грижеше за тях. Освен това още от момента, в който се освободи от златната клетка, тя стана съвсем пряма. Не търпеше ничии глупости. Милата ми, деликатна майка се бе превърнала в директна, хаплива възрастна жена. Което беше разкошно.

Тя живееше в общност за пенсионери в Нютън в долната половина на една вила, която гледаше към водохранилището. Къщите, разположени сред вити пътеки и добре поддържани градини, до една бяха еднакви. Не ги различавах и постоянно се губех. Беше като „Селото“ в онзи стар британски сериал „Затворникът“, само дето тук си имаха бингозала.

Вратата се отвори със замах в мига, в който натиснах звънеца. Появи се майка ми, облечена с тюркоазени панталони и бяла блуза под развяваща се плетена жилетка с цветовете на дъгата, и огърлица от големи стъклени мъниста с цвят на нефрит, както и съвсем малко грим, от който никога не бе имала нужда. Беше прехвърлила шейсетте, но си оставаше прелестна жена със сини като сапфири очи, тъмни мигли и млечен тен, който определено не й се полагаше, като се има предвид колко пушеше. Когато баща ми я е видял за пръв път, сигурно е била умопомрачително красива.

Тя държеше цигара, както винаги, а наоколо й се виеше дим. Още преди да успее да ме поздрави, иззад гърба й към мен се стрелна едър тъмен снаряд. Опитах се да отстъпя встрани, но кучето й вече беше оголило зъби, лаеше бясно и ръмжеше, а острите му нокти деряха гърдите и ръцете ми през пуловера. Опитах се да го сваля с коляно, но адското псе беше твърде пъргаво и жилаво и се ожесточи още повече.