Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 83

— Това е… глупаво.

— Несъмнено е така — кимнах аз, — но първо искам да му източиш батерията. Ще можеш ли?

— Не се зарежда от тази на телефона ти, така че няма проблем.

— Добре. Искам да умре от естествена смърт след… ами, петнайсет или двайсет минути.

Той кимна.

— За да не разберат, че си го открил.

— Да. Предпочитам да ме подценяват.

Ако можеше, щеше да се усмихне, но долових смеха в гласа му.

— Знаеш ли какво, Хелър? — каза той. — Май аз съм те подценявал. Смятам, че си доста впечатляващ.

— Направи ми една услуга — казах аз, — и не го разгласявай. Докато вървях към дифендъра, блекберито ми иззвъня.

— Очаквах да ми се обадиш веднага — каза Даяна.

— Блекберито ми временно се изключи.

— Не видя ли какво ти пратих?

— Какво си ми пратила?

— Снимка на похитителя — отвърна тя.

49

В полицейското управление в Пайн Ридж, Ню Хампшър (население 1260 души) имаше двама полицаи на половин работен ден, двама на пълен работен ден и един началник.

Уолтър Ноуитски беше началник на полицията в Пайн Ридж от дванайсет години. Преди това работеше в Конкърд и получи началническото място, още щом го обявиха. С Дилия искаха да се преместят в малък град, за да има той повече време за лов. Работата тук беше рутинна и спокойна, а извън ловния сезон — направо скучна.

В кабинета му колебливо надникна новакът Джейсън Кент. Бузите и щръкналите му уши бяха червени, както всеки път, когато беше притеснен.

— Началник, викали сте ме? — рече Джейсън.

— Сам Дюпуи не спира да звъни — каза началник Ноуитски. — Влязъл му е някакъв бръмбар за имота на Олдерсън.

— Че защо, там никой не живее.

Ноуитски поклати глава.

— Нещо за кучето му, което избягало, не го разбрах както трябва. Сега обаче той мисли, че там строят без разрешително и какво ли още не.

— Искате ли да взема колата и да ида да поговоря с господин Дюпуи?

— Просто се отбий в имота на Олдерсън, ако обичаш. Иди, представи се и виж какво става.

— Не знаех, че от Олдерсънови идва някой в имота. Мислех, че онзи старец, собственикът, просто го няма.

— Сам каза, че онзи бил надзирател или нещо такова, работел за семейството.

— Добре.

Джейсън стана и вече излизаше, когато началник Ноуитски каза:

— Обаче се дръж учтиво, става ли? Недей да дразниш човека.

50

Отворих имейла от Даяна и нетърпеливо зачаках прикаченият файл да се отвори. Появи се снимка — мътна, с лош контраст. На нея се виждаха тилът и раменете на мъж. Снимката явно бе направена през нощта. Може би беше от охранителна камера. Но защо Даяна беше толкова сигурна, че това е нашият човек?

Разгледах я по-подробно, макар че на екрана на блекберито не беше лесно. Видях нещо, което може би беше облегалката на предна седалка в кола — снимката бе направена от задната. Раменете на мъжа стърчаха значително над нея — беше висок. Главата му явно бе бръсната, но нещо закриваше голяма част от тила и врата му. Риза с висока яка? Не, може би просто тъмно петно, дефект в снимката. Когато се вгледах, ми се стори, че тилът и целият му врат са оцветени от някакъв отвратителен родилен белег. Докато гледах обаче, осъзнах, че това изобщо не е родилен белег. Беше картина, илюстрация. Приличаше на татуировка, но никой не татуира скалпа си, нали?