Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 80

— Не ми казвай, че обвиняваш Гордън Снайдър.

— С удоволствие бих обвинил Гордън Снайдър за петролния разлив на „Бритиш Петролиъм“, рака и глобалното затопляне, стига да можех, но затова — не. Твърде много се е впрегнал да спипа Маршъл Маркъс.

Тя се усмихна.

— Именно.

— Обаче става дума за някой в правителството. Някой на високо ниво. Някой, който не иска да разбера кой е отвлякъл Алекса.

— Стига, Нико! Не ми развивай и ти поредната теория за конспирация.

— Както гласи поговорката, не всяка конспирация е теория.

— Явно това означава, че не вярваш и на мен.

— Вярвам ти напълно и абсолютно, без резерви! Просто не забравям, че всичко, което ти кажа, може да се озове в пощенската кутия на Гордън Снайдър.

Личеше, че я заболя.

— Значи не ми вярваш?

— Да го кажем така — ако разбереш нещо, което има връзка с разследването и не му съобщиш за него, значи не си вършиш работата добре, нали?

За миг тя остана неподвижна, а след това кимна бавно.

— Това е вярно.

— Значи разбираш. Никога не бих те излъгал, но не мога да ти кажа всичко.

— Добре, разбирам… Ако някой наистина се опитва да ти попречи да намериш Алекса, каква е причината?

Свих рамене.

— Нямам представа, но имам чувството, че ми пращат послание.

— А именно?

— Че съм на прав път.

47

Моят стар приятел Джордж Девлин, или Ромео, както го наричахме в Специалните части, беше най-хубавият мъж, когото съм виждал. В гимназията бил не само най-харесваното момче, но и звездата на хокейния отбор, а в град, вманиачен по хокея, колкото е Гранд Рапидс, Мичиган, това значи много. Имаше и чудесен глас и в дванайсети клас пял в училищния мюзикъл. Освен това беше голям компютърджия и запален геймър.

Можел да се занимава с каквото му хрумне, но родителите му нямали достатъчно пари, за да го пратят в университет, така че се записал в армията. Където, разбира се, го одобрили за специалните части. След като преминал специализираното компютърно обучение, го повишили в чин сержант по комуникациите. Точно така се запознах с Джордж — беше сержант по комуникациите в моя отряд. Не знам кой пръв му измисли прякора Ромео, но му залепна и така си остана. Но след като го раниха в Афганистан и физиотерапията му приключи, той ни каза да престанем да му викаме Ромео и да го наричаме Джордж.

Видяхме се в огромната бяла каравана, обкичена с антени, която му служеше за дом и мобилен офис. Беше я паркирал в един подземен гараж в хотел „Холидей Ин“ в Дедам — типично за него. Предпочиташе да се срещаме на скрити места и живее така, сякаш някой го гони.

Отворих вратата на караваната и влязох в слабо осветената й вътрешност.

— Хелър — разнесе се гласът му от мрака и когато очите ми свикнаха, го видях да седи на висок стол пред редица монитори, с гръб към мен.

— Здрасти, Джордж! Благодаря ти, че се съгласи да се видим толкова скоро.

— Явно GPS тракерът е пожънал успех.

— Да, абсолютно, благодаря ти.

— Следващия път не забравяй да си проверяваш имейла.

Кимнах и му подадох мобилния телефон „Нокиа“, който бях взел от апартамента на Маурицио. Той се обърна с лице към мен. Или поне с онова, което бе останало от лицето му. Така и не свикнах да го гледам, всеки път здравата се стрясках. Онова, което трябваше да бъде лице, представляваше ужасяваща каша от белези, някои съвсем бледи, а други яркочервени. Имаше ноздри и съвсем тънка уста, а армейският хирург бе успял да му направи клепачи от кожа, взета от вътрешността на бедрото му. Шевовете още си личаха ясно.