Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 76

Промените направи бързо — това беше техническа работа, която винаги му беше доставяла удоволствие. С помощта на бургия с кобалтов връх проби дупка там, където щеше да е главата на момичето и завари за нея шестмилиметров месингов конектор, с който свърза устойчивия на налягане маркуч с дължина стотина метра, който беше прикачил към компресора на верандата. В ковчега щеше да влиза въздух всеки път, когато той се включеше — за няколко минути на всеки час, регулирано с таймер. Маркуча зарови в земята, заедно с мрежовия кабел.

В другия край на ковчега изряза много по-голям отвор, където завари месингова втулка за десетсантиметровата пластмасова изпускателна тръба. Сега тя стърчеше насред полето като самотна сива фиданка, а върхът й беше закривен надолу като дръжка на чадър. Такава система се използва по сметищата, за да излиза метанът, който се събира под земята. Така момичето щеше да има постоянен приток на свеж въздух — повече, отколкото бе получил баща му, когато беше хванат в капана на въглищната мина в Томск.

Като малък Драгомир обичаше да наблюдава как баща му и другите миньори се спускат в тунела, който ги отвеждаше на стотици метри под земята. Драгомир постоянно молеше и той да се повози с тях, но баща му винаги отказваше. Всяка вечер баща му се прибираше у дома, покрит с черен прах — толкова плътен, че се виждаха само очите му. Нощи наред Драгомир беше будувал заради кашлицата му, а на сутринта виждаше черни храчки да плуват в тоалетната чиния. Веднъж баща му каза, че миньорството е единствената професия, при която човек копае сам собствения си гроб.

Драгомир захласнато слушаше мрачните разкази на баща си — как една машина за монтиране на покривни болтове била паднала върху негов приятел и смазала лицето му, как една количка била прерязала един миньор на две пред очите му, а друг бил попаднал между барабаните на трошачката за въглища и зъбците им го направили на късчета.

Майка му, Дуся, ужасно се караше на баща му, че пълни главата на малкия с такива страшни истории, но Драгомир винаги искаше още и още. Приказките за лека нощ секнаха, когато беше почти на десет години. Една нощ някой почука на вратата на общинския им апартамент, майка му отвори и изписка силно. После го заведе пред мината, за да се присъединят към събралата се там тълпа, която молеше за някакви новини, пък били те и лоши.

Драгомир беше очарован. Искаше да знае какво е станало, но никой не му казваше. Чуваше само откъслечни изречения — как миньорите случайно се натъкнали на изоставена наводнена шахта, как водата нахлула и ги хванала в капан като плъхове. Момчето обаче искаше да чуе още, жаден беше за подробности. Представяше си как баща му и останалите мъже, десетки, дори стотици, се опитват да се задържат над настъпващите черни води и се борят за няколкото сантиметра въздух, които намаляват с всяка минута. Представяше си как се борят и всеки натиска главата на другия под водата, как стари приятели и дори братя се опитват да оцелеят още няколко минути, въпреки че знаят, че никой от тях няма да се измъкне жив.