Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 74

— Никой няма да повярва, че съм проговорил — заяви той, но вече не звучеше толкова уверено. Беше приел, че съм от ФБР, а аз не смятах да го поправям.

— Ами? Интересно какво ще си помислят, ако ти оставя съобщение на гласовата поща с името на човека, с когото ще работиш в Бюрото и ти обясня как точно ще уредим следващата среща. Може дори да спомена, че следващия път, когато се виждаш с колумбийските си приятели, ще носиш микрофон.

Виждах как кръвта се смъква от лицето му.

— Надявам се знаеш, че ти подслушват телефона — казах аз. — Сигурно са направили копие и на мобилния.

Той поклати глава и издаде напред долната си устна, преструвайки се на скептично настроен, но знаех, че ми вярва.

— Някога чувал ли си как постъпват с хората, които са ги предали?

— Няма да ме убият.

— Вярно е — кимнах аз. — Обичат преди това да ги измъчват и да ги осакатяват. Да проточват нещата. Ще ти се иска да те убият, поне така съм чувал. Имат една поговорка — „Трупът не може да се идентифицира по торса“. — Направих пауза, за по-убедително. — Затова отрязват ръцете, краката и главата. Грешат, разбира се — един труп може да се идентифицира по торса. Просто отнема малко повече време.

Кафявите очи на Маурицио бяха кухи и празни, ужас разкривяваше лицето му.

— Може би татко ти ще задейства връзките си и ще ги убеди да не те съдят строго, а?

Ларинксът му подскачаше нагоре-надолу, той се опитваше да преглътне, но устата му беше пресъхнала.

— Обаче знаеш ли какво? — продължих аз. — Днес е щастливият ти ден, защото съм готов да ти предложа специално споразумение и то при страхотни условия, на всичкото отгоре. Кажеш ли ни каквото искаме да знаем, повече никога няма да ни видиш. Без благодарствени бележки, без приятелски обаждания. Може дори да оживееш. — Изчаках малко. — Всичко ще е тип-топ.

— Какво искаш? — прошепна той с пресипнал глас.

— Едно име. Това на човека, който те нае да отвлечеш момичето.

— Казах ти…

— Подробно описание. Височина. Цвят на очите. Как изобщо се е свързал с теб. Къде си им доставил… „пакета“.

— Не му знам името, бе, човек — прошепна той. — Беше много едър, много силен. Много страшен.

Сега бях сигурен, че казва истината. Ужасът бе разкъсал обичайната завеса от лъжи и той имаше една-единствена цел — да остане жив, а не да защити работодателите си. Нямаше да скрие нищо от мен.

— Каза ли ти защо му е момичето?

— Каза ми да я сваля, да й сипя от наркотика и да я предам…

Чух приближаващи се стъпки и гласове, Маурицио също.

Той замръзна и погледна към вратата.

— Къде я отведе той? — попитах аз.

— Онзи има очи на тила — прошепна той. — Нищо не мога да кажа.

— Как така има очи на тила?

Тогава обаче вратата се отвори и вътре надникна един дундест тромав мъж със сив костюм и лъскава плешива глава.

— Какво, по дяволите, търсите тук?! — избоботи гласът на Гордън Снайдър.

43

— Здрасти, Спайк — казах аз.

— Какви ги мътиш, Хелър? — стрелна ме със студени очи Снай-дър. — Подковаваш свидетеля? Или купуваш мълчанието му?