Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 75

Преди да успея да отговоря, зад него се чу висок глас:

— Никой не може да разговаря с клиента ми! По телефона ви го заявих съвършено ясно!

Някой изблъска Снайдър и в стаята за разпити нахлу едър, елегантен мъж, вероятно метър и деветдесет, с широки рамене. Сивата му коса стигаше почти до яката на ризата, имаше дълбоко поставени очи и набраздени от акне бузи. Носеше тъмен костюм и вратовръзка с цвят на бургундско вино. Шитият му по поръчка костюм плътно обгръщаше широкия му гръб. Мъжът излъчваше властен авторитет. Това беше юридическият аташе от бразилското консулство, разбира се.

— Веднага изгонете този човек! — нареди той на безупречен английски с почти недоловим акцент. — Нямате право да разпитвате моя клиент! Ако тук има каквато и да е апаратура, тя трябва веднага да бъде изключена. Разговорът ми с господин Перейра трябва да бъде напълно поверителен.

— Разбрано, господин Барбоса — каза Снайдър. Закова ме с блеснал от бяс поглед, насочи късия си показалец към мен, а после — към вратата със сръчността на фокусник, размахал вълшебна пръчица. — Пръждосвай се оттук! — изсъска ми той.

44

В двора излая куче. Първата мисъл на Драгомир беше, че това са ловци. Ловният сезон не беше започнал, но това не би спряло някои хора. На всеки сто и петдесет метра в гористата част на имота беше заковал табели „ВЛИЗАНЕТО И ЛОВЪТ ЗАБРАНЕНИ“, но не всички можеха или пък искаха да четат.

„Ловци“ означаваше „нарушители“, а нарушителите означаваха повишено внимание. Хората в провинцията постоянно се бъркаха в работите на съседите си. Особено ако ставаше дума за непознат, който се е появил, без да се представи. Вие ли сте новият собственик? Вие ли сте Олдерсън? Какъв е тоя багер в двора? Да не строите? Съвсем сам, без работници? Сериозно? Ха! И какво строите?

Драгомир беше купил всичко необходимо с пари в брой. Багерът взе от един склад в Бидфърд, а компресорът — от „Хоум Депо“ в Плейстоу. Ковчегът купи от компания за ковчези на едро в Доувър. Спомена нещо за семейното гробище, изкопано на двойно по-голяма от стандартната дълбочина, и за починалия си чичо, който за жалост ще бъде първият му обитател. Обясни, че при дълбочина от три и шейсет иска да е сигурен, че ковчегът няма да бъде смазан от пръстта.

Най-здравият, който имаха, беше от въглеродна стомана с дебелина 4,94 милиметра, боядисан в цвят „Тритоново сиво“, от серията „Щедри измерения“. Американците ставаха все по-дебели, така че ковчезите с по-голям размер се продаваха добре и Драгомир трябваше да се задоволи с мострата.

Подпочвените води бяха сериозен проблем, дори при най-добре изработените ковчези. Момичето можеше да се удави бавно, преди да е приключил с него, а това не беше приемлив вариант. За щастие моделът, който избра, беше снабден с водоустойчив уплътнител — в края му имаше манивела, която го запечатваше и стягаше металния лост върху капака, за да го затвори плътно. Всичко това беше стандартна част от оборудването, сякаш обирджиите на гробове все още бяха проблем в двайсет и първи век.