Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 73

— Нямам представа — каза тя. — Нямам достъп до тази информация.

Чувах как в една от съседните кабинки някой си реже ноктите с досадно чаткане.

— Кой е наредил да пратят Специалните части?

— Единственият, който има право да ги мобилизира, е главният специален агент, но ти как разбра къде да откриеш Перейра?

— Пробутах проследяващо устройство на Тейлър Армстронг.

Тя се усмихна и кимна.

— Браво!

— Който и да ги е пратил, току-що съсипа най-добрия ни шанс да намерим Алекса — казах аз. — Къде е той?

— Долу, заключен в стая за разпити.

— Искам да говоря с нето.

— Не можеш.

— Защото съм цивилен гражданин ли?

— Не само затова. Той с никого не говори.

— Да не си е извикал адвокат?

— Позовава се на дипломатическия си имунитет.

— Кой е с него в момента?

— Никой. Говорим с Главна прокуратура, за да решим как да постъпим.

— Аз знам как да постъпя.

Тя отново се усмихна.

— Изобщо не се съмнявам.

— Можеш ли да ме вкараш при него?

— Ти сериозно ли?

— Напълно!

— Отговорът е „не“! Юридическият аташе от бразилското консулство в Бостън пътува насам. Някой си… — Тя погледна нещо, записано на купчината листчета до телефона й. — Клаудио Дуарте Карвальо Барбоса. Докато той не приключи консултацията си с Перейра, никой няма право дори да влезе в стаята за разпити.

Изправих се.

— Направи ми една услуга и ми покажи къде е.

— Защо?

— Просто ми е любопитно — отвърнах аз.

Даяна ме поведе надолу по стълбите към затворена стая без прозорци. Вратата беше бяла, с метална топка от външната страна вместо брава. Никой не се навърташе наоколо, за да пази.

— Има ли камери или едностранни огледала?

— Не, това противоречи на политиката на Бюрото.

— Ха! Знаеш ли, много ми се допи кафе.

— Не прави нищо, което би ме издънило, Ник!

— Няма. И не бързай с кафето.

Лицето й беше безизразно, но очите й блестяха.

— Може да се наложи да сваря ново. Току-виж съм се забавила.

Облегнат в металия си стол зад маса с плот от ламинат „Формика“, Маурицио изглеждаше отегчен. Щом ме позна, той се ухили — бавно и триумфално.

— Няма да говоря, човече. Имам… imunidade diplomatica.

— И щом се появи юридическият аташе от бразилското консулство, ще те освободят и ще си отидеш вкъщи, така ли?

— Така стават нещата, човече. Всичко е тип-топ.

— Отлично! — казах аз. — Това ми харесва.

Това го развесели.

— Харесва ти, а? — изсмя се той. — На мен също.

— О, да, определено, защото навън нямаш никакъв дипломатически имунитет.

Усмивката му поувехна малко.

— Щом те пуснат — продължих аз, — ще е сякаш някой е метнал шепа карантии в резервоар с акули. Голямо плюскане ще падне. Водата ще кипи, а акулите ще обикалят.

— Не се опитвай да ме заплашваш.

— Замисли се малко. Хората, които са те наели, ще решат, че си ни изпял всичко.

Той бързо тръсна глава.

— Не съдействам на ФБР!

— Твърде скромен си относно помощта, която ни оказа.

— Нищо не съм казал на ФБР! Нищо на никого не съм казал!

— Естествено, че каза — извадих телефона му от джоба си и му го показах. — Първо, даде ни телефонен номер. За което правителството на САЩ ти е изключително благодарно. Всъщност лично ще се погрижа да ти издадем похвала за ценното съдействие, което оказа на силите на реда.