Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 72

— …заложникът е в добро здраве? — казваше Кирил, когато сигналът се изчисти.

Сателитният телефон „Иридиум“ беше криптиран, така че Кирил говореше почти без заобикалки, макар че Драгомир никога не го правеше. Той не вярваше на технологията. Отговорът му беше кратък:

— Друго има ли?

— Не.

Той затвори и се взря в прясно разораната земя, която изглеждаше златиста под лъчите на залязващото слънце. Ботушите му потънаха в меката пръст, оставяйки отпечатък, ясен като гипсова отливка. Някои от стъпките му пресичаха дълбоките следи от гумите на багера. Все още пазеше блед спомен от спечената пръст по двора на затвора, където не проникваше слънчева светлина и не растеше трева. Оттогава много харесваше поляните.

Драгомир се качи на верандата, мина край компресора за въздух и дългия му жълт кабел и дръпна мрежата против комари. Тя беше осеяна с дупки, така че той побърза да затвори дървената врата зад себе си, за да не нахлуят насекомите. Цялата проклета ферма беше пред срутване. Къщата и земята около нея — близо триста акра гори в една усамотена част на Ню Хампшър — беше собственост на старец, който се беше преместил във Флорида. Никой не се беше отбивал тук от четири години. Затова Драгомир се беше самоназначил за надзирател, въпреки че от попечителския фонд нямаха представа за това.

Докато минаваше през зимната градина, която бе превърнал в свой кабинет, той чуваше жалното мяукане на момичето от тонколоните на компютъра. На монитора тя се въртеше, дращеше, крещеше и се гърчеше като някакво зловещо зелено привидение.

Шумът го дразнеше, така че той натисна един клавиш и настана тишина.

42

Час по-късно се намирах на шестия етаж на „Сентър Плаза“ 1 заедно с Даяна, която изглеждаше изтощена. Очите й бяха замъглени и кръвясали. Подобните й на тирбушони кичури още повече я караха да прилича на Медуза Горгона и въпреки това тя беше най-красивата жена, която бях виждал.

Тя изчака да ми връчат табелка „Посетител“ и ме придружи вътре.

— Как стана това? — попитах тихо аз, а тя ми отговори едва когато минахме край кабинетите на заместник-главните специални агенти. Забелязах, че вратата на Гордън Снайдър е отворена, но под такъв ъгъл, че не успях да видя дали е вътре.

— Казаха ми само, че им се е обадил информатор.

— Чий информатор?

Тя не отговори. Стигнахме до лабиринт от преградени кабинки, повечето празни. Още беше доста рано. Веднага разпознах коя е нейната по снимките на деца по стените, които очевидно не й бяха роднини, и по изрезките от вестници със завити крайчета — „Стоу“ (Вермонт), „Рипортър“ и „Бидфърд“ (Мейн), „Джърнъл Трибюн“ и „Бостън Хералд“ — и заглавия като „ИЗНАСИЛВАЧ ОБВИНЕН ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА МОМИЧЕНЦЕ“. Видях още снимка в едър план на кувертюра с индийски десен и ксерокопие на бележка, написана с печатни букви от почти неграмотна ръка, която гласеше ЗДРАСТИ КОТЕ НАБЛУДАВАМ ТЕ АЗ СЪМ ОНЗИ КОИТО ОТВЛЕЧЕ ИЗНАСИЛИ И УБИ АРДЪН.

Нормален човек не би могъл да погледне тези неща дори веднъж, но те висяха пред очите й всеки божи ден, щом седнеше на бюрото си.