Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 71

— Дадох ви… дадох го… на човека.

— Кой човек?

— На оня, който ми даде телефона. На… на вас? Какво става, бе, човек? И ти ли работиш за тях?

— На кого го даде?

— Никой не ми казал имена. Какво е това? Кой си ти, бе?

— Той как се казваше? — изкрещях аз.

— Никакво име не знам, бе, човече! Не мога да говоря! Оня и на тила си има очи!

Точно щях да го попитам какво значи това, когато чух тропот на крака по стълбите отвън. Той също го чу и лицето му се изопна от страх.

— О, Jesus Cristo, това са те! Те са! Каза, че ще ме убият, ако кажа на някого! Нищо не съм ти казал, човече!

Разнесе се трясък и чух как някой разбива вратата с метален таран. Мъжете, които нахлуха в спалнята, носеха зелени униформи, зелени защитни жилетки, черни шлемове и очила, които им придаваха вид на огромни насекоми от слаб фантастичен филм. След групата с тарана нахлу ударната група, въоръжена с картечни пистолети „Н&К МР5“. Онези с щитовете бяха въоръжени с пистолети „Глок“, а всички до един бяха с надписи ФБР на гърдите.

Когато си даде сметка кои са, изражението на Перейра се промени. Изглежда, че му олекна.

41

Мъжът бавно пресичаше голото глинесто поле на път към фермата, когато сателитният телефон на колана му забръмча. Беше студена и свежа надвечер, а небето — като синьо стъкло.

Знаеше кой се обажда, защото само един човек имаше този номер. Знаеше също и какво иска. Докато отговаряше на повикването, мъжът спря точно в центъра на купчината пръст и си отбеляза да я мине още веднъж с пневматичната трамбовка. Или няколко пъти с багера — това щеше да бъде достатъчно. Не, че момичето можеше да се измъкне изпод три метра пръст, но тук в Ню Хампшър съседите понякога ставаха твърде любопитни. Или твърде приятелски настроени.

— Да? — каза Драгомир.

— Все още нищо — отвърна мъжът, който беше казал, че името му е Кирил. Говореха на руски. Може би това беше истинското му име, а може би не, на Драгомир му беше все едно. Кирил не бе нищо повече от посредник, момче за всичко, което разнасяше съобщенията между Кирил и извънредно богатия човек, когото Кирил наричаше просто „клиента“, без никога да споменава името му. Драгомир нямаше възражения — колкото по-малко знаеха един за друг с клиента, толкова по-добре. Кирил обаче се тревожеше, суетеше се и бъбреше като уплашена стара бабичка. Боеше се, че някоя подробност може да се обърка. Явно смяташе, че всичко върви гладко благодарение на постоянното му наблюдение и всекидневни проверки. Не знаеше, че Драгомир рядко допуска грешки.

— Минаха само няколко часа — каза Драгомир.

— Да не мислиш, че бащата си е легнал? Трябваше веднага да прати файла! Дъщеря му…

— Имай търпение — прекъсна го Драгомир.

Над главата му изрева самолет и сигналът се накъса. Наблизо прелитаха самолети на всеки половин час, най-вече нощем, на път от въздушната база в Бангор, Мейн, и издаваха типичния за армейските транспортни машини тътен. Напомняше му за Афганистан и многобройните ИЛ-76, които постоянно фучаха над главата му.