Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 70

— Entreguei о pacote!

— Къде е тя?

— Eu entreguei a menina!

— Говори на английски.

— О pacote! Entreguei о pacote!

Една от думите ми звучеше някак познато.

— Пакетът?

— Аз доставих — той пак си пое дълбоко дъх, — пакета. Доставих пакета!

— Пакета ли?

Кръвта ми кипна от нажежен до бяло бяс, едва успях да се сдържа да не смачкам гръкляна му.

Той очевидно смяташе, че имам нещо общо с отвличането и с хората, за които работеше. Значи наистина беше просто куриер, първата брънка във веригата. Бяха го наели да отвлече Алекса и да я предаде на някой друг. И тъй като смяташе, че съм един от работодателите му, явно не знаеше кои са те и не се беше срещал с тях. Това можеше да ми бъде полезно. Отпуснах хватката си и той изхъхри:

— Entreguei a cadela, qual е?

Макар че не говоря португалски, знам вулгарни фрази на няколко езика и бях почти сигурен, че той току-що е употребил една от тях по адрес на Алекса. Това не ми хареса. Стисках гърлото му, докато усетих, че мекият хрущял започва да поддава и насила се накарах да спра. Нямаше смисъл да убивам тази хлебарка. Можеше да ми бъде полезен само жив.

— Ще те пусна, за да можеш да отговориш на няколко въпроса — казах аз. — Ако ме излъжеш за нещо, колкото и тривиално да е, ще ти отрежа ухото и ще го пратя на татко ти в ООН да си го закачи на стената. При втората лъжа ще изгубиш и другото. Него ще изпратя…

— Не! Не! Всичко ще кажа! Какво искаш? Дадох ви момиче и си затварям устата!

— Къде е тя?

— Защо пита мен? Казахте да сваля кучката, да я дрогирам и да ви я докарам. Направих го! Какво искаш бе, човече? Получихте момичето, аз — парите. Нищо няма кажа! Приключихме, всичко е тип-топ!

Всичко е тип-топ. Фраза, която откровено ненавиждам. Той беше рафиниран сноб, свикнал да се занимава с клиенти-богаташи, които никога не биха купили дрога от пласьор със затворнически татуировки и свлечени панталони. Повечето богаташчета и колежанчета не желаеха да си мислят, че вършат нещо незаконно — за тях стоката беше просто забранен деликатес, като иранския хайвер или непастьоризиран „Камамбер“. Човек като Маурицио караше търговията с наркотици да изглежда не незаконна, а ексклузивна.

— Що се отнася до теб, в момента нищо не е тип-топ.

На нощната му масичка бе оставен телефон „Нокиа“. Сграбчих го със свободната си ръка и го пъхнах в джоба. После бръкнах зад Облата на леглото и напипах нещо, което много ми приличаше на степен за нея пистолет. Извадих го — беше марка „STI“, много скъп. Прибрах и него, после напълно свалих ръка от гърлото му. Той си пое въздух — лицето му беше тъмночервено и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Може би бях попрекалил.

— Добре — казах аз, дръпнах се от него и застанах до леглото. — Ставай!

Той с мъка се изправи, оплетен в чаршафите и замаян от липсата на кислород. Беше само по червен бански „Спийдо“. Прехвърли немощно крака на пода и забелязах, че ноктите на ръцете и краката му са лакирани с прозрачен лак.

— Jesus Cristo — изпъшка той. — Какво искаш от мен, бе, човек?

— Осрал си се! — отвърнах аз, а той ме погледна с ужас в очите и поклати глава.