Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 65

След като Даяна проведе няколко разговора, решихме, че са откарали Алекса с кола, а не със самолет. Единствената писта наблизо беше на общинското летище „Фичбърг“. Там имаше две писти, които се използваха от няколко малки чартърни компании, само че между полунощ и шест часа онази сутрин не бяха излитали никакви самолети.

От отвличането й до първият контакт на похитителите с Маршъл Маркъс бяха изминали четиринайсет часа, в които се включваше и времето, нужно, за да я транспортират, а после — ако приемехме думите й буквално — да я погребат в някаква крипта или подземие и да поставят камери, които могат да предават по интернет. Подобно начинание е сложно и времеемко и сигурно бе отнело няколко часа, така че нямаше как да са отишли прекалено далеч.

Което обаче не стесняваше особено периметъра.

Оставих Даяна пред сградата на ФБР. Беше едва шест сутринта, но тя реши, че може да започне работния ден по-рано. Щеше да ангажира техниците още щом пристигнеха, за да обработят подробно телефона на Алекса.

След като Даяна слезе, аз останах известно време пред „Сентър Плаза“ 1, без да гася мотора на дифендъра, и се замислих дали да не се отбия у дома, за да поспя няколко часа — очакваше ме тежък ден. Първо обаче реших да проверя електронната си поща.

Открих поредица от имейли, но не от име, а от номер, който не разпознах. Отне ми няколко секунди да си дам сметка, че са били изпратени автоматично от миниатюрното GPS проследяващо устройство, скрито в златната запалка „С. Т. Дюпон“ на Тейлър Армстронг. Не точно нейната, а онази, с която я замених, когато „случайно“ я изтървах на паветата на Бийкън Хил. Бях я купил от магазина за тютюн на Парк Скуеър — съвсем същата златна запалка „С. Т. Дюпон“ с диаманти по капачето. Класика, при това абсурдно скъпа, но много по-евтина от това да наема някой да следи Тейлър.

Проследяващото устройство бе поставено от мой стар приятел от Специалните части (наричахме го Ромео), който имаше собствен бизнес в сферата на КПТН, или „контрамерки против техническото наблюдение“. Той кисело се оплака, че запалката била абсурдно малка — не бил сигурен, че ще намери достатъчно дребен тракер. Искаше вместо нея да открадна телефона й. Така щеше да му е най-удобно, само че по-лесно би било да отмъкна единия й бъбрек. Той все пак успя да вмъкне нано-GPS устройство в резервоара за газ на запалката, без да спира да мрънка, Разбира се. Ромео, чието истинско име беше Джордж Девлин, не беше никак лесен, но работеше перфектно.

Програмира тракера да започне да праща сигнали за местоположението си само ако го преместят на повече от 300 метра. Сега виждах, че веднага след разговора ми с Тейлър на ъгъла на „Чарлз“ и „Бийкън“, тя си е отишла у дома — или са я закарали с лимузината на Дейвид Шектър — а след това е карала до Медфърд, на седем километра северозападно от къщата. С кого ли е трябвало да се види толкова спешно? Мисля, че се досещах за отговора.

38

Двайсет минути по-късно карах по „Олдфийлд“ в Медфърд — приятна улица с красиви стари дървета и дървени къщи. Някои бяха двуфамилни, а други — жилищни сгради. Повечето бяха добре поддържани, редовно пребоядисвани, с прилежно окосени морави и идеално подрязани храсти. Няколко обаче изглеждаха запуснати от отсъстващите собственици, които сякаш бяха вдигнали ръце от своите наематели-студенти, които живееха като скотове. Университетът „Тъфтс“ беше съвсем наблизо.