Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 64

— Разбираш ли, че животът ти е изцяло в моите ръце?

— О, боже, убий ме! — изкрещя тя, макар че гласът й прозвуча като измъчено хриптене. — Просто ме убий! Не ми пука!

— Защо ми е да те убивам, Алекса? Много по-зле е да останеш погребана в ковчега, дълбоко под земята.

— Господи! Убий ме, моля те!

— О, не! — отвърна гласът. — Искам да останеш жива много дълго време. И да знаеш, че никой никога няма да те намери. Никой!

Тя изохка, изкрещя и усети, че й прилошава. Главата й се въртеше.

— Намираш се на три метра под земята и никой няма представа къде си. Може би ще ида да се поразходя с колата. Може да замина за няколко дни. Ще оставя вентилационната система да работи, разбира се, за да не ти свърши въздухът. Ще крещиш и никой няма да те чуе, ще блъскаш с юмруци и ще дереш стоманените стени на ковчега и никой няма да разбере, че си там.

— Моля те, всичко ще направя! — изскимтя Алекса. — Всичко, каквото и да е! — Тя замълча, преглътна с усилие и си помисли, че може _Пак да повърне. — Много си силен. Мисля, че си привлекателен мъж.

От колоната над главата й се разнесе кикот.

— Не можеш да направиш нищо, което да ме възбуди повече от това да гледам как се молиш. Това много ме възбужда, Алекса.

— Баща ми ще ти даде всичко, което поискаш. Всичко!

— Не! Грешиш! Нищо не прави, за да те освободи.

— Може би не знае какво е Меркурий.

— Знае. Баща ти много добре разбира за какво става дума. Знаеш ли защо не желае да ни даде онова, което му поискахме?

— Той не знае какво искате!

— Ти не си важна за него, Алекса! Обича жена си и парите си повече от теб. Може би никога не те е обичал. В капан си, като плъх, той знае това и изобщо не му пука.

— Не е вярно!

Отговор не последва. Само мълчание.

— Не е вярно! — повтори Алекса. — Позволи ми пак да говоря с него. Ще му кажа, че трябва да действа веднага.

Нищо. Тишина.

— Моля те, нека говоря с него!

Нищо, нито звук. Тя започна да долавя далечни звуци в ужасяващата тишина и първо реши, че са само халюцинации — скърцането на колелото, в което ужасеният й разум се въртеше като хамстер. Но не, това наистина бяха гласове. Неясни и приглушени, но определено гласове. Понякога точно така долавяше гласовете на родителите си, които се дочуваха през решетките на радиаторите в старата къща, въпреки че те се намираха два етажа по-долу.

Горе имаше хора. Сигурно Бухала и останалите, с които работеше. Гласовете им идваха през тръбите, които й доставяха свеж въздух. При него ли бяха? Ами ако не бяха и изобщо не знаеха за нея?

Тя с всичка сила изкрещя:

— ПОМОЩ! ПОМОЩ! ПОМОЩ! МОЛЯ ВИ, НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ! ТУК, ДОЛУ СЪМ, ПОМОЩ!

Последва само мълчание. После неясното мърморене започна отново и тя беше сигурна, че някой се изсмя.

37

Вместо да открием Алекса, открихме захвърления й телефон. Разочарованието ни беше огромно, но колкото повече мислех за това, толкова повече неща ми се изясняваха.

Алекса най-вероятно беше на стотина мили от Бостън. Показваха го записът от хотела с часа на отвличането, както и обаждането й до 911 от Леминстър, северно от Бостън, по-малко от час по-късно.