Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 63

Даяна вдигна поглед от GPS-a.

— Това е — каза тя. — В момента се намираме на 300 метра от телефона й.

35

— Ето там — посочи Даяна. — Това е Норт Мейн стрийт 482.

Зад „Френдлис“ имаше четириетажен тухлен мотел, строен по правилата на класическия американски архитектурен стил, чието най-точно описание е „Грозотия“. Пред сградата имаше ярка неонова табела в червено и жълто, закачена на дълъг прът. На табелата пишеше „Мотел 12“. Изглеждаше така, сякаш местните хлапета се упражняват да стрелят по нея — имаше няколко дупки и пукнатини, през които прозираше светлина. Под нея имаше дървена дъска, на която с черни пластмасови букви бе изписано „ИНТЕРНЕТ ДОПЪЛНИТЛНО“.

Спрях на паркинга на мотела, където имаше още десетина-дванадесет коли. Никоя от тях не беше ягуарът, който видях на записа от охранителните камери (не, че очаквах да го видя там). От другата страна на мотела се издигаше висока сграда, вероятно склад.

По дяволите — казах аз, — трябват ни по-точни координати. Би ли се обадила пак на AT&T, за да ги помолиш да проверят телефона? Искам GPS координатите в десетичен формат.

Докато Даяна ги набираше, аз се върнах на пътя. Минаха няколко коли, а от другата страна на улицата проблясваше табела с надпис „ШЕРАТОН ФОР ПОЙНТС“. Никъде не виждах строежи, полета или частни домове.

— Готово! — извика Даяна и изтича към мен.

Подаде ми GPS-a. Вече беше заредила новите координати. Мигаща стрелка сочеше къде се намираме, а айфонът на Алекса беше обозначен с точка, която беше съвсем близо. Доближих се към пътя и стрелката се премести заедно с мен. По-близо до телефона на Алекса.

Като поглеждах към GPS-a, пресякох улицата и спрях при мърлявия банкет до мантинелата. Сега стрелката и точката почти съвпадаха — телефонът й трябваше да е някъде тук.

Прескочих мантинелата, зад която имаше стръмен склон, който водеше към канавка, а после се издигаше рязко нагоре. Спуснах се по хълма, краката ми поднесоха и изминах част от пътя, хлъзгайки се надолу. Щом стигнах до долу, отново погледнах GPS-a. Стрелката се намираше точно върху точката. Погледнах нагоре, после надясно, после — наляво. И тогава го видях, осветен от жълтата светлина на уличната лампа. Лежеше в канавката, на по-малко от метър от мен. Айфон в розов гумен калъф.

Телефонът на Алекса, захвърлен до пътя.

36

— Алекса?

Гласът на Бухала я стресна. Опитваше се да си спомни текста на „Изгуби себе си“ на Еминем. Пееше си песни, които изравяше от спомените си, мелодийки от реклами — всичко, което се сети, за да не мисли за това къде се намира. Беше успяла да си спомни целия текст на „Американски пай“. Отне й доста време — не знаеше колко точно, защото беше изгубила представа за изминаващите часове.

— Отклони се от сценария, Алекса.

Тя не отговори. Не знаеше какво има предвид той, но после си спомни думите, които успя да вмъкне, за да каже на баща си какво са й направили.