Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 62

Замислих се за миг.

— Може и да си права.

Отново се умълчахме. Точно се канех да я попитам за онова, което се беше случило (или почти се беше случило) между нас Днес, когато тя възкликна:

— Защо телефонът й още е включен?

— Добър въпрос. Трябвало е да го изключат. Да извадят батерията или още по-добре, да го унищожат. Всеки, който гледа полицейски сериали, знае, че мобилният телефон може да издаде местоположението на собственика си.

— Може би не са го намерили.

— Съмнявам се, държала го е в предния джоб на якето си.

— Тогава може би го е скрила някъде. Например в колата, с която са я отвлекли.

— Възможно е.

Едно черно „Силверадо“ минаваше от платно в платно, без да даде мигач.

— Радвам се, че установихме връзка — казах аз. Прозвуча малко дървено и формално.

Даяна мълчеше и аз опитах отново:

— Като си помисля, че и двамата сме в Бостън от месеци…

— Смятах да ти се обадя.

— Не, така нямаше да е интересно. Другият трябва постоянно да се чуди. Така е много по-забавно.

Зачудих се дали думите ми не прозвучаха заядливо. Надявах се, че не са. Мълчанието й се проточи.

— Разказвала ли съм ти за баща си?

— Да, малко.

Знаех, че са го убили, докато е преследвал беглец, но зачаках да видя какво ще каже Даяна.

— Знаеш, че беше от Федералните маршали, нали? Мама постоянно живееше със свито сърце — кога тръгва за работа, ще се прибере ли жив и здрав…

— И въпреки това ти всеки ден рискуваш собствения си живот — внимателно казах аз, без да съм сигурен накъде бие.

— Това е животът, който сама си избрах… но да трябва постоянно да се тревожа за някой друг… това не ми е по силите, Нико.

— Какво имаш предвид?

— Че имахме уговорка, а в един момент разбрах, че не я спазвам.

— Уговорка?

— Бяхме се разбрали да я караме небрежно, без да се обвързваме, нали така? Само че аз започнах да хлътвам и знаех, че това не е добре нито за теб, нито за мен.

— Така ли реши?

— Трябва ли да водим този разговор?

Нямаше как да не си помисля за всичко между нас, което остана неизречено, но успях да кажа само:

— Никога не си споменавала за това.

Тя сви рамене и не каза нищо.

Движехме се по безкрайна, монотонна права отсечка по магистрала с три платна някъде в Челмсфърд, през километричен коридор от бодлива вечнозелена гора, растяща на стръмни ридове. Прекъснатата линия пред нас беше избледняла, а единственият звук, който чувахме, беше слабият ритмичен пулс на магистралата.

— Не ме помолиха да замина за Сиатъл — тихо каза Даяна. — Аз помолих да ме преместят.

— Добре — промърморих. Изглежда хладният бриз, който идваше от прозореца, сковаваше лицето ми.

— Трябваше да се измъкна. Мислех, че виждам бъдещето си и то ме уплаши. Видях какво преживя майка ми… Може би трябва да се омъжа за счетоводител.

Дълго време никой не продума. Сега се носехме по шосе „12 север“, което явно беше главната търговска артерия. От едната му страна имаше магазин „Стейлъпс“, както и един „Маршълс“. И ресторант, чиято табела гласеше, че там се предлага закуска „по всяко време“, освен очевидно в два сутринта. Видяхме и закусвалня „Френдли“, също затворена. Спрях до нея и включих аварийните светлини.