Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 61

Бързо взех няколко необходими неща, включително пистолета „Смит и Уесън“ и ръчно GPS устройство (един очукан жълт „Гармин“).

Докато карахме, й разказах какво се е случило, откакто се видяхме за последно преди няколко часа — че съм изгледал записите от охранителните камери в хотел „Грейбар“, че един Мъж е сипал нещо в напитката на Алекса и я е откарал, и че „приятелката й“, Тейлър Армстронг, му е съдействала по причини, които все още не са ми ясни. Казах й за живия видеопоток и за признанието на Маршъл Маркъс, че е взел пари от опасни хора, за да направи отчаян опит да спаси фонда си, но накрая пак е загубил всичко. Даяна свъси вежди.

— Чакай да погледна списъка с обажданията й — каза тя и започна да бърника из блекберито си.

— Да, искам да знам дали последното е до нея, или от нея.

— Последното й позвъняване е стигнало до кулата в Лиоминстър в 2.37 часа сутринта.

— Преди почти 24 часа. Колко е продължило?

Тя продължи да бърника.

— Около десет секунди.

— Десет секунди? — повторих аз. — Доста кратко.

Изчаках още малко и накрая тя каза:

— Последното й обаждане е до 911, но изглежда изобщо не са я свързали. Стигнало е до кулата, но сигурно са я прекъснали.

— Впечатлен съм. Сигурно изобщо не е била на себе си заради наркотика, но въпреки това е направила опит да потърси помощ. А кой я е търсил?

— Между три сутринта и днес на обяд има много обаждания.

— Виждаш ли от кого са?

— Да. Четири различни номера са — два стационарни в Манчестър.

— Баща й.

— Един мобилен, също на Маркъс. Четвъртият също е мобилен, на името на Тейлър Армстронг.

— Значи Тейлър наистина се е опитала да й се обади. Интересно…

— Защо?

— Ако се е опитала да се свърже с Алекса, това може да означава, че всъщност се е тревожела за приятелката си. Което значи, че може би наистина не е знаела какво й се е случило.

— Или че се е почувствала виновна заради постъпката си и е искала да се увери, че Алекса е добре.

— Да — съгласих се аз.

Дълго време не си казахме нищо. До Леминстър нямаше пряк път — трябваше да карам по „Търнпайк“ до магистрала „95 север“ и после да се прехвърля на шосе 2. Леминстър е до шосе 2, двупосочна магистрала, която минава през Линкън и Конкорд и после продължава на запад до щата Ню Йорк.

Не се тревожех особено за скоростта — до мен седеше служител на ФБР. Ако изобщо беше възможно да си спестя глобата, това можеше да стане днес.

Беше започнало да вали и аз включих чистачките. По това време на нощта на пътя имаше само камиони. Пред мен се движеше стар трактор с ремарке, чиито гумени калници плющяха и обливаха предното стъкло с вода. Усилих чистачките и минах в съседното платно. Тогава си дадох сметка, че Даяна ме наблюдава.

— Какво?

— Защо по яката ти има кръв? Моля те, не ми казвай, че си се порязал, докато си се бръснал.

Разказах й за взлома в мансардата и споделих предположенията си, че го е организирал Гордън Снайдър. Докато ме слушаше, тя бавно клатеше глава и щом приключих, каза:

— Не е било ФБР. Ние не работим така. Не действаме по този начин.

— Не и официално.

— Ако е искал да следи имейла ти, Снайдър може да го направи от разстояние. Не би пратил двама души с черни чанти.