Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 60

С течение на времето разбра, че когато човек има фобия, една частица от мозъка му постоянно се старае да оправдае съществуването й и да покаже защо фобията му е напълно логична. Не е ли логично да те е страх от змии? Кой би могъл да спори с това? Защо да не е логично да се боиш от микроби, паяци или от летене със самолет? От всички тези неща се умира, нали? На мозъка не му се налагаше да се напряга особено, за да обясни тези фобии. За Алекса да се намира в затворено пространство беше най-ужасяващото нещо, което можеше да си представи. Не й трябваше логика, доказателства или обяснения — просто го знаеше.

Като сврака, която цял живот събира лъскави боклуци, умът й складираше най-ужасните истории, които беше чела или чула и които доказваха, че страховете й са оправдани, и маниакално запомняше неща, на които другите почти не обръщаха внимание. Например разкази от учебниците по история за хора, които се разболели от чума, изпаднали в кома и били обявени за мъртви, а после били погребани. Разкази за ковчези с издрани отвътре капаци и за скелети, открити с кичури човешка коса в стиснатите юмруци. Никога не забрави една статия за някакво момиче от Охайо, живяло в края на деветнайсети век, което се разболяло от нещо и лекарят го обявил за мъртво. Кой знае защо сложили тялото му във временен склад, може би защото земята била твърде замръзнала, за да го погребат, и когато напролет го отворили, за да заровят тялото, открили, че косата на момичето е оскубана, а няколко от пръстите му били отхапани.

Момичето било изяло собствените си пръсти, за да остане живо.

Учителят й по литература в Екситър ги беше накарал да четат Едгар Алан По. Не стига, че стилът му беше трудноразбираем — такива странни, непознати думи използваше, но и разказите му бяха непоносими… защото тя беше една от малкото, които ги разбираха. Той познаваше ужаса отвътре. Съучениците й казваха „Тоя е ненормален“, но Алекса знаеше, че Едгар Алън По е прозрял истината. „Падението на дома Ъшър“ и „Бъчвата с амонтилядо“ — всички онези разкази за хора, погребани живи… тя нямаше сили да ги дочете докрай. Как другите успяваха?

Защо трескавият й сврачи ум не спираше да мисли за тези ужасни разкази? В крайна сметка, в момента тя изживяваше най-лошия си кошмар.

34

— Телефонът й е включен — каза Даяна.

— Къде е? — попитах аз.

— В Лиоминстър.

Произнесе го грешно, като всеки, който отскоро е в щата.

— Това е на час път оттук — погледнах часовника си. — А толкова късно вечерта може би и на по-малко. Точно местоположение ли ти дадоха?

— Пращат ми географската ширина и дължина в градуси и минути по имейла.

— Добре — отвърнах аз. — Като знам за какво става дума, може да посочат район с площ хиляда квадратни километра, но щом стигна, ще потърся възможните места.

— Дай ми десет минути.

— Лягай си, иначе утре ще си като пребита. Аз ще се оправя.

— Технически аз подадох молбата. Нямам право да дам тази информация на хора, които не работят в Бюрото.

— Добре, аз ще карам, ти ще навигираш.