Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 59

— Как успя? — попитах аз.

— Добрата магьосница никога не издава тайните си — отвърна тя и курсорът на мишката започна да се движи сам, ограждайки първите два прозореца. — Тук не е ставало нищо интересно. — Прозорците изчезнаха. — Гледай сега.

Останалите два прозореца се увеличиха толкова, че заеха по-голямата част от монитора.

— Влезли са в апартамента ти в 8.22 часа.

Погледнах часовника си.

— Добре.

— Ето сега, 8.31 и… 30 секунди.

Двата прозореца се преместиха с няколко кадъра напред и внезапно в центъра на всеки от тях избухнаха червени искри, които се разраснаха и заличиха целия образ.

— Лазер — казах аз.

— Точно така.

След минута картината се възобнови, но вече не се виждаше нищо, освен празното стълбище.

— Тоест, все още не знаем как са влезли — казах аз. — Това обаче ни разкри нещо полезно.

— Какво? Че знаят как да повредят камерите? Това го пише навсякъде из мрежата.

— Не. Знаели са къде са камерите.

— И какво от това?

— Не са налучквали, действали са бързо и ефективно. Няма как да заслепиш камерите, ако не можеш да ги откриеш. Знаели са точно къде да търсят.

— Е, и?

— Камерите са скрити — обясних аз. — Едната в детектор за дим, а другата — в отдушник. Тази в детектора не е особено оригинална, ако човек знае какво се намира на пазара, но другата е по поръчка — фиброоптична, дебела към половин сантиметър, нужни са сериозни умения, за да я улучиш от раз.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Докопали са схемите. Както и паролата ми.

— Може би са им ги дали от фирмата, която е инсталирала камерите.

— Възможно е. Може също да са ги взели от файловете ми. Тези в офиса.

— Невъзможно! — отсече тя. — Щях да разбера, че са влизали, Ник.

— Може би.

— Няма може би! — отсече твърдо Дороти, макар и с отбранителен тон. — Сигурно е!

— Нека се изразя така — те не просто са знаели точно къде са камерите, но и са успели да изключат алармата. Което означава, че са знаели кода.

— Получили са го от охранителната фирма.

— Там не знаят кода.

— Кой го знае?

— Само аз.

— Никъде ли не си го записал?

— Само в личните ми папки в офиса.

— В чекмеджето ли?

— На компютъра, същите, които са и на сървъра ни.

— О!

— Сега разбираш ли?

— Да — отвърна тя и тогава ми позвъниха на другата линия. Беше Даяна. — Някой е пробил мрежата в офиса.

— Или някой ни порти — казах аз. — Изчакай, имам друго обаждане.

— Ник! — чу се напрегнатият глас на Даяна. — Току-що ми се обадиха от AT&T. Мисля, че открихме нашето момиче.

33

Едва когато постъпи в пансион, Алекса разбра, че сънищата на другите деца (нормалните) не са като нейните. И те понякога, също като нея, сънуваха, че летят, но сънуваха още, че им падат зъбите, че се губят в лабиринти или че се разхождат из училището голи. Освен това всички имаха кошмари, че трябва да се явят на класно, за което не са се подготвили. Но не и Алекса. Тя постоянно сънуваше, че пълзи по корем из безкрайна мрежа от пещери и че засяда в един тесен тунел на стотици метри под земята. И всеки път се будеше изпотена и трепереща.