Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 58

В кабелния модем открих малко черно устройство, за което се досетих, че е флашка. И на него не му беше там мястото.

Обадих се на Дороти.

— Знаели са, че имаш среща с Маркъс — каза тя — и не са очаквали да си у дома.

— Е, ако е така, значи не са ни наблюдавали.

— Щеше да ги забележиш, Ник. Те не са глупави.

— И кои са те?

— Искам да върнеш кийлогъра обратно в USB порта, ясно?

Послушах я.

— Знаеш ли как да отвориш текстови редактор?

— Да, ако ми обясниш.

Тя ми обясни, аз отворих един прозорец и й изчетох няколко дълги поредици от цифри. После извадих кийлогъра и вкарах устройството от модема. Повторих процеса и й прочетох други цифри.

— Чакай малко — каза тя и аз зачаках.

Местата, където се бяха забили двете стрелички от тейзъра — в дясното ми рамо и отляво под кръста — все още бяха изтръпнали и започваха да ме сърбят. Чувах как Дороти трака по клавиатурата и мърмори, а от време на време и сумти.

— Ха!

— Какво?

— Я, колко интересно…

— Кое?

— Серийните номера, които ми продиктува. Такова оборудване ползват в полицията. Хората, които са нахлули у вас, работят за правителството.

— Или използват правителствена апаратура — отбелязах аз. — Не е задължително да са техни служители.

— Добре.

Вече се досещах кой може да ги е пратил. Още преди да отида в бостънския офис на ФБР, Гордън Снайдър беше разбрал кой съм. Знаеше защо искам да говоря с него, както и че работя за Маршъл Маркъс, който беше обект на важно федерално разследване. И тъй като работех за него, аз явно бях съучастник, което ме превръщаше в мишена.

Снайдър ми беше казал направо, че телефоните на Маркъс се подслушват. Сигурно следяха и електронната му поща. Което означаваше, че Снайдър е знаел, че отивам в Манчестър и е сметнал, че няма да съм у дома и може да изпрати хората си.

Спомних си предупреждението на Даяна: „Пази се от него. Ако реши, че действаш срещу него или пречиш на случая, ще те погне.“

— Можеш ли да заредиш записите от камерите вкъщи? — попитах аз. — Искам да видя как са влезли.

Когато се нанесох, наех охранителна фирма да монтира няколко камери с висока резолюция над вратите на мансардата. Две бяха замаскирани като детектори за дим, а две ултра мини айпи камери „Мисуми“ — като отдушници. Задействаха се при движение и качваха записите на сървъра в офиса. Представа си нямах как точно става, не разбирах от тези работи. Така или иначе, видеото се намираше в офиса.

Дороти каза, че ще ми се обади пак и докато чаках, преобърнах апартамента, търсейки още оборудване или улики, оставени от хората на Гордън Снайдър.

Скоро Дороти се обади и каза:

— Боя се, че не разполагам с отговорите, които ти трябват.

— Защо не?

— Погледни си компютъра.

Върнах се при бюрото и видях на монитора четири снимки на стълбището до предната и задната врата на мансардата. Видях, че всъщност не са снимки, а записи от различните камери. Под всеки прозорец бяха записани датата, часа и някакви други цифри, които не ми изглеждаха важни. Някак си Дороти бе успяла да ги качи на компютъра ми от разстояние.