Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 54

— Какво?

— Господи Боже, дано да не е вярно!

— За какво говориш?

За миг отместих очи от пътя, за да погледна Дороти, която се взираше в блекберито си.

— Оная смахната фраза на Алекса — „Въртя се в най-тъмното място“.

— Е?

— Пуснах я в Гугъл. Ник, това е от текста на една песен на рокгрупа на име „Олтър Бридж“.

— И?

— Нарича се „Жив погребан“.

29

Оставих Дороти пред апартамента й в Мишън Хил около девет вечерта. Аз живеех на един таван в кожения район, което може да ви звучи извратено, но всъщност става дума за шест улици в центъра на Бостън, между Чайнатаун и финансовия район, където в старите сгради от червени тухли се бяха помещавали фабрики за обувки, цехове за щавене на кожи и складове.

Паркирах на няколко пресечки от къщи, минах напряко по алеята, влязох през мрачния служебен вход и се качих до задната врата на петия етаж по стоманената стълба.

Апартаментът ми се състоеше от едно-единствено просторно помещение с петметров таван. Спалнята се намираше в една ниша точно срещу тоалетната. Лошо хрумване. Кухнята беше в друга ниша, пълна със скъпи електроуреди, нито един от които не бях ползвал (с изключение на хладилника). Имаше много чугунени подпорни колони, голи тухли и, разбира се, задължителните открити тръби. Помещението беше празно, функционално и без украса.

Сигурен съм, че всеки психиатър би казал, че така се бунтувам срещу детството си, прекарано в огромно имение в Бедфърд, Ню Йорк, пълно с ценни антики. С брат ми нямаше как да се затичаме, без да съборим някоя безценна етруска ваза или скрин „Джон Таунзънд“. А може би просто не обичам задръстени стаи.

Комедиантът Джордж Карлин има един страхотен скеч за вещите, които натрупваме през живота си и местим от място на място. В него се казва, че къщата е просто куп вещи с кувертюра върху тях — място, където да си оставиш вещите, докато събираш още. Аз имам много малко вещи, но те до една са простички и качествени.

Отидох право в банята, влязох под душа и дълго стоях под горещата струя, която се изливаше върху главата, врата и гърба ми. Не можех да избия образа на бедната Алекса Маркъс от ума си. Омазаните с черно очи, отчаяният й, потресаващ ужас. Напомняше ми за един от най-мъчителните видеозаписи, които съм гледал някога — обезглавяването на смел репортер от „Уолстрийт Джърнъл“ от ръцете на чудовища с черни качулки. Асоциация, която ме изпълни със страх.

Зачудих се какво е имала предвид под „жив погребан“. Може би я бяха заключили в подземен бункер или изба. Когато спрях водата и посегнах към кърпата, ми се стори, че чувам шум. Скръцване или прищракване? Или пък грешах?

Спрях, заслушах се за миг и започнах да се бърша. Тогава го чух отново. Някакъв звук.

Вътре в апартамента.

30

Погледнах през полуотворената врата на банята и не видях нищо. В такава стара сграда насред града, посред нощ, се чуват всякакви звуци — камиони за доставки, боклукчийски коли, свирене на спирачки, тръшкане на врати, рев на дизелови автобуси и аларми — денем и нощем. Това обаче със сигурност идваше от вътрешността на апартамента. От предната част — „трак-трак-трак“. Гол и още мокър, пуснах кърпата, отворих още малко вратата и се измъкнах навън, ръсейки вода по паркета.