Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 52

— Пълен списък — подчертах аз. — Искам всички имена. Без пропуски.

— Да — съгласи се той. — Разбира се.

— Искам и списък с всичките ти служители — и предишни, и настоящи. Включително домашната прислуга и останалия персонал.

На вратата се почука.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза Дороти, — но видеопотокът отново работи.

— Потокът ли? — объркано попита Маркъс.

— Алекса — обясни тя. — Живото предаване отново е онлайн.

28

Скупчихме се около монитора и Маркъс се наведе напред в стола си, докато Дороти чаткаше по клавиатурата.

— Току-що започна — каза тя.

Появи се познатата снимка на Алекса като малка. Върху нея със зелени букви пишеше: ОНЛАЙН и ВЛЕЗТЕ ЗА ЧАТ. Дороти премести мишката и кликна.

Отново се появи лицето на Алекса — отново в едър план. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Татко? — каза тя. Не гледаше право в камерата, а малко встрани, сякаш не знаеше точно къде е лещата. — Татко?

— Лекси? — каза Маркъс. — Татко е тук!

— Не може да ви чуе — повтори му Дороти.

— Татко, няма да ме пуснат, освен ако не им дадеш нещо, окей?

Образът беше неясен и треперлив, с ниско качество — такъв беше телевизионният сигнал години преди кабелната телевизия.

— Ъъ… първо, казват, че ако се обадиш на полицията, просто ще… — Алекса бързо замига, сълзите рукнаха по бузите й. Тя потрепера. — Толкова ми е студено и толкова ме е страх, че съм прекалено слаба и не мога да се променя — внезапно каза тя с почти монотонен глас. — Аз… въртя се в най-големия мрак и… Не искам да оставам повече тук, татко.

— О, боже! — прошепна Дороти.

— Шшт! — прекъсна я Маркъс. — Моля ви!

Разнесе се тихо бръмчене, внезапно образът се накъса, замръзна, превърна се в хиляди миниатюрни квадратчета, които се пръснаха и прозорецът почерня.

— Не! — извика Маркъс. — Не отново! Защо става така?

Тогава видеото се възстанови. Алекса тъкмо казваше:

— Искат Меркурий, татко, разбираш ли? Трябва да им дадеш Меркурий. Не знам какво означава това, казаха, че ти знаеш. Моля те, татко, не мисля, че ще мога да издържа още дълго.

Образът отново изчезна. Изчакахме няколко секунди, но този път той не се върна.

— Това ли е? — каза Маркъс, като безумно гледаше ту мен, ту Дороти. — Това ли е краят на видеото?

— Сигурен съм, че не е последното — казах аз.

— Камерата със сигурност е инфрачервена — обади се Дороти.

Явно това беше причината за зеленикавия оттенък на видеото. Тези камери имаха собствен светлинен източник, невидим за човешкото око.

— Държат я в пълен мрак — казах аз.

— Малката ми Лекси! — изкрещя Маркъс. — Какво ли й правят? Къде е тя?

— Все още не искат да знаем това — отвърнах аз. — Това е част от натиска, от… жестокостта им. Незнанието.

Маркъс покри очите си с ръце. Долната му устна трепереше, лицето му беше почервеняло. Той безшумно хлипаше.

— Убедена съм, че лежи — каза Дороти. — Личи си по вида на лицето й.

— Какво се случи с образа накрая? — попитах аз. — Защо прекъсна?

— Може би е грешка в сигнала.

— Не съм толкова сигурен. Забеляза ли онзи звук? Сякаш наблизо има кола или камион.