Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 50

— Ако не ми кажеш всичко веднага, аз си тръгвам.

— Не би причинил това на Алекса.

— Аз нищо не съм причинил на Алекса — казах и станах. — И съм убеден, че ФБР ще направи всичко възможно, за да я открие.

— Ник! Не можеш да постъпиш така.

— Стой и гледай — отвърнах аз и тръгнах към вратата.

— Чакай! — извика Маркъс. — Ник, изслушай ме!

Обърнах се.

— Да?

— Дори да поискат откуп, не мога да го платя.

— Това пък какво значи?

Лицето му преливаше от унижение, гняв и дълбока тъга едновременно. Това беше ужасно, уязвимо изражение.

— Нямам нищо — каза той. — Дори пукнат грош. Разорен съм.

ЧАСТ ВТОРА

„Защо мъжът не вижда онова, което трябва?

Самият той си пречи, като го укрива.“

Фридрих Ницше, „Зазоряване“

27

— Всичко отиде — изрече равно Маркъс.

Говореше безчувствено, сякаш беше упоен.

— Ти оперираш с десет милиарда долара.

— Оперирах. Вече ги няма.

— Десет милиарда долара ги няма?

Той кимна.

— Това е невъзможно! — Внезапно ми хрумна ужасяваща мисъл. — Боже мой, ти изобщо не си разполагал с тези пари! Нали? Не са били истински!

Маркъс се вдърви.

— Да не съм Бърни Мейдоф — обидено каза той.

Погледнах го, наклонил глава на една страна. Изглеждаше смазан, съсипан.

— Какво стана тогава?

Той наведе очи. За пръв път забелязах старческите петна, изпъстрили лицето му, мрежата от бръчки внезапно стана по-ясна и дълбока. Беше блед, а очите му — хлътнали.

— Преди шест или седем месеца финансовият ми директор забелязал нещо толкова странно, че решил, че е получил чужд отчет. Пишело, че всичките ни акции са продадени, а доходите — изпратени в друга сметка, както и останалите ни пари в брой.

— Къде са били изпратени?

— Не знам.

— От кого?

— Ако знаех, досега да съм си ги върнал.

— Е, нали сте наели брокери, които търгуват от ваше име?

— Разбира се.

— Значи ако допуснат грешка, трябва да възстановят парите.

Той бавно поклати глава.

— Всички операции са били авторизирани с нашите кодове и пароли. Брокерите казват, че отговорността не е тяхна — нищо не могат да направят.

— Няма ли един конкретен човек, който да отговаря за акаунта ви?

— Разбира се, но докато разберем какво става, беше напуснал банката. Няколко дни по-късно го откриха във Венецуела. Мъртъв. С цялото му семейство… загинали при катастрофа с кола в Каракас.

— Коя брокерска фирма използваш?

Очаквах да каже „Голдман Сакс“, „Морган Станли“ или „Креди Суис“, някой от маститите играчи, и се изненадах, когато каза „Банко Транзаксионал де Панама“.

— Панама? — повторих аз. — Защо?

Той сви рамене.

— Половината ни пари са в офшорни банки, нали знаеш. Араби и всякакви такива — у тях са истинските пари.

Аз обаче имах своите съмнения. Панама беше Швейцарията на Латинска Америка — страна, където банките не са длъжни да разкриват нищо, отлично място да си скриеш парите, без да ти задават въпроси. Всъщност, там банките бяха дори по-потайни, отколкото в Швейцария. В Панама парите си влага онзи, който има какво да крие.

Най-неочаквано „Маркъс Капитъл Мениджмънт“ се оказа без капитал, който да управлява. Нищо не ни остана. Нищичко!