Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 45

— Сенаторе — казах аз, — дъщеря ви е замесена в изчезването на Алекса Маркъс.

На лицето на Армстронг не се изписа нито изненада, нито недоверие. Той се обърна към адвоката си, сякаш за да се посъветват, а Тейлър отвори вратата и се вмъкна вътре. Направих последен опит да я трогна.

— Мислех, че си най-добрата й приятелка.

— Не мисля, че ще ми е трудно да си намеря друга — с усмивка ми отвърна тя и аз изтръпнах.

Лимузината беше голяма и просторна и Тейлър седна срещу баща си. Дейвид Шектър се наведе напред и ми направи знак да се приближа.

— Господин Хелър — каза той, толкова тихо, че едва го чух. Това беше човек с власт, който беше свикнал да получава каквото иска, без никога да му се налага да повиши глас. — Сенаторът и дъщеря му не желаят да говорят повече с вас.

После той тръшна вратата, лимузината се отдалечи от тротоара и се вля в движението. Стиснах цигарата, за да я загася и я метнах в едно кошче. Отдавна бях отказал пушенето и не исках да започвам отново.

Блекберито ми иззвъня. Извадих го и видях номера на Маркъс.

— Ник! — каза той. — О, Ник, слава богу!

В гласа му се долавяше паника.

— Какво има? — попитах аз.

— Тя е при тях. Те…

Той не довърши. Чувах само дишането му.

— Маршал?

— Момиченцето ми, моята Лекси, отвлекли са я!

— Нареждане за откуп ли получи?

— Не.

— Тогава откъде знаеш…

— Получих имейл с линк към някакъв… О, Ник, ела веднага! Погледнах часовника си — скоро щяха да започнат задръстванията и пътят до Манчестър щеше да ми отнеме повече време от обикновено.

— Кликна ли върху линка?

— Не още.

— Не го отваряй, преди да съм дошъл.

— О, господи, Ник, ела, моля те!

— Тръгвам! — отвърнах аз.

25

Нямаше ден, нито нощ. Нито време. Единствено пълзенето на капките пот по лицето и шията й, бързото й дишане, агонизиращата невъзможност да си поеме дълбоко дъх. Леденият ужас, че никога повече няма да може да напълни дробовете си с въздух. Черната празнота, в която умът й се щураше като хамстер в колело. И желанието да умре. Беше решила, че трябва да се самоубие.

Беше на седемнадесет години и за пръв път сериозно се замисляше за самоубийство. Сега обаче знаеше, че това е единственият й изход.

„Ако хипервентилираш, ще увеличиш въглеродния двуокис.“

Тя започна да вдишва и издишва колкото се може по-бързо и дълбоко, опитвайки се да използва целия запас от въздух в ковчега. Задъха се. Усещаше как издишаният въздух се намества около нея като топло, влажно одеяло от въглероден диоксид. Ако продължеше така, може би щеше да припадне.

Започна да й прималява, зави й се свят. Главата й олекна. Получаваше се. Внезапно усети нещо различно. Струйка хладен въздух. Свеж въздух. Ухаеше на борова гора, на пожар в далечината, на дизел и мокри листа. Просмукваше се отнякъде. Дясната й ръка заопипва наоколо в опит да открие източника. Идваше от дъното на ковчега, под поддържащите метални летви, където се намираха бутилките вода и протеиновите вафли. Тя докосна пода под дюшека и пръстите й проследиха очертанията на кръгъл, перфориран метален диск, около два сантиметра и половина в диаметър.