Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 44

— С какъв акцент?

— Испански?

— Даде ли ти номера си?

— Не.

— Как се почувства, когато той заведе у дома най-добрата ти приятелка вместо теб?

Тя мълча няколко секунди. Имах чувството, че се чуди дали след като пред хотела има камери, може да са инсталирали и вътре.

— Не беше мой тип — неубедително каза тя.

Нарочно я бях повел по Маунт Върнън, а после по Ривър стрийт. Не исках да минем по „Чарлз“, не още.

— Ха! Но когато сте се запознали в „Старбъркс“, явно те е заинтригувал достатъчно, за да се съгласиш пак да се видите.

— Ами, не знам, оказа се, че е малко… хлъзгав… Освен това определено си падна повече по Алекса, така че си казах „Браво, момиче“.

— Много мило от твоя страна — кисело рекох аз. — Добра приятелка си.

— Не бях мила. По-скоро…

— Благоразумна? — подсказах й аз.

— Все едно.

— Когато се запозна с Лоренцо в „Старбъкс“, в едно от голелите кресла до прозореца ли беше седнала?

Тя кимна.

— И той просто дойде и седна до теб?

Тя пак кимна.

— В кой „Старбъкс“?

— Онзи на Чарлз стрийт.

Тя вдигна ръка и посочи към „Чарлз“, която беше една пресечка по-нататък.

— Там няма ли два?

— Онзи на ъгъла с „Бийкън“.

— И ти си седеше съвсем сама? — попитах аз. — В едно от големите меки кресла до прозореца?

Тя присви очи. Не й харесваше това, че все споменавах за креслата.

— Да. Седях си и четях списание. Накъде биеш?

— Я виж ти, я виж ти — казах аз. — Ето го.

— Кое?

Намирахме се на ъгъла на „Бийкън“ и „Чарлз“, точно срещу онзи „Старбъкс“, за който говореше Тейлър.

— Погледни — казах аз.

— Какво?

— Няма големи меки дивани.

— Да, но…

— А до прозореца изобщо няма столове. Нали?

Тя се втренчи във витрината. Преструваше се — беше съвсем наясно, че я бях хванал в поредната лъжа.

— Виж, той просто щеше да й направи кефа — каза тя с монотонен, лишен от емоция глас, извади цигара и я запали. — Направих й услуга, тя никога не е имала сериозна връзка.

— Каква приятелка си само — не се сдържах аз. — Не бих желал да съм ти враг. Знаела си, че Алекса вече е била отвличана и още е травмирана от случката. Срещаш се с някакъв мъж или може би вече си го познавала, и го уреждаш с така наречената си най-добра приятелка. Мъж, който смяташ за хлъзгав. Мъж, който е сипал наркотик за изнасилване в питието й, вероятно с твое знание, и я е отвлякъл. И може би я е убил.

До нас спря дълга черна лимузина. Не си поплювах и бях сигурен, че тя ще реагира, просто не очаквах точно тази реакция.

Тейлър издуха облаче дим и отметна косите си назад.

— Можеш да докажеш само, че съм отишла в „Грейбар“ с някакъв мъж. За останалите глупости само налучкваш.

Задният прозорец на лимузината гладко се плъзна надолу и в мен се втренчи мъж, когото разпознах — спретнат, със сако от туид, папийонка и кръгли очила с рогови рамки. Казваше се Дейвид Шектър и беше известен бостънски адвокат, от онези, които познават всички големи играчи, и които знаят кой конец да дръпнат, за да уредят нещо. Беше съвършено безскрупулен и не беше никак разумно да му се изправяш на пътя. До него на задната седалка седеше сенатор Ричард Армстронг.

— Тейлър — нареди той, — качвай се!