Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 43

— Какво?

Каза го така, сякаш бях хлапето на съседите, което е звъннало, за да се пошегува.

— Време е да се поразходим — отвърнах аз.

— Много ли ще ме бавиш?

— Нищо подобно.

Докато вървяхме по Маунт Върнън стрийт, аз казах:

— Как се казваше мъжът, с когото Алекса си е тръгнала от „Кафеза“ снощи?

— Казах ти, не помня.

— Той не ви ли се представи?

— Ако го е направил, не съм чула. Освен това не се интересуваше от мен, постоянно се сваляше на Алекса.

— Значи нямаш представа как се казва.

— Колко пъти ще ме попиташ? За това ли се върна? Нали каза, че си открил нещо?

— Просто исках да се уверя, че съм те разбрал правилно.

— Татко ти знае ли, че те е возил мъж, на когото дори името не знаеш?

За миг зърнах паниката в очите й, но тя бързо я прикри зад невярваща гримаса.

— Не ме е возил, взех такси до нас.

— Нямам предвид как си се прибрала, а как си стигнала до бара.

— Взех такси — каза тя, но явно си спомни за записите на телефонните повиквания и каза: — Хванах едно на Чарлз стрийт.

— Не — казах тихо аз. — Пристигнала си с него, в ягуара му.

Тя отново направи невярваща физиономия, но преди да се закопае още повече, аз казах:

— Вижда се на записите от камерите в хотела. Сигурна ли си, че искаш да продължиш с лъжите?

Отчаянието се върна на лицето й и тя не се опита да го прикрие.

— Виж, аз не… — Започна сопнато и предизвикателно, но пред очите ми загуби почва под краката си. Внезапно гласът й стана тих, писклив и умолителен. — Заклевам се, само се опитвах да й помогна!

24

— Запознахме се в „Старбъкс“, окей? — каза Тейлър. — Вчера следобед. Той адски ми се сваляше.

Тя ме погледна, като очакваше да види реакцията ми, но лицето ми остана безизразно.

— Заговорихме се, стори ми се готин. Попита дали искам да отида с него в „Кафеза“ и аз… малко се притесних, защото току-що се бяхме запознали, нали разбираш. Казах „Добре, обаче искам да дойде и една приятелка“. За да не изглежда все едно сме на среща, нали разбираш?

— Алекса знаеше ли?

Тя кимна.

— Име?

Тя се замисли за миг.

— Лоренцо.

— Фамилия?

— Може да ми е казал, но не я помня.

— Значи двамата отидохте заедно в бара и Алекса ви чакаше… къде? Горе? Или пред хотела?

— На опашката отпред. Там винаги има километрична опашка.

— Разбирам.

Оставих я да си измисля още известно време. Ясно си спомнях записа — Алекса се присъедини към Тейлър, която беше сама. Мъжът се беше присъединил към тях в бара един час по-късно, правейки се, че не познава нито една от двете. Значи всичко беше нагласено. Беше се престорил, че се представя и на двете момичета. Тейлър беше част от замисъла.

— Имаш ли цигара? — попитах аз.

Тя сви рамене и извади от чантичката си пакет „Марлборо“.

— Огънче?

Тя тръсна раздразнено глава, порови в чантата и извади златната запалка „Дюпон“. Докато я взимах, тя ми се изплъзна и издрънча на паважа.

— Господи! — възкликна тя.

Вдигнах запалката, запалих цигарата си и й я върнах.

— Благодаря ти. А сега ми разкажи за Лоренцо.

— Какво за него?

— На колко години е?

— Трийсет, трийсет и пет.