Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 42

— А сега трябва да ме слушаш, Алекса.

Тя отмести бутилката от устата си, ужасена, че Бухалът може отново да я изостави, и задъхано каза:

— Да?

— Ако повториш точно каквото ти кажа, а баща ти направи онова, което искам, ще бъдеш свободна, това мъчение ще свърши.

— Ще ви даде каквото искате! — увери го тя.

— Сигурна ли си, че те обича достатъчно, за да те освободи? Обича ли те достатъчно?

— Да!

— Всъщност обича ли те изобщо? Една майка би направила всичко за детето си, но твоята е мъртва. А за баща си никой не може да бъде сигурен.

— Той ме обича! — сърцераздирателно каза тя.

— Сега ще разбереш дали е така — каза гласът. — Ще научиш отговора много бързо, защото ако баща ти не те обича, ще умреш там долу в ужасни мъки. Въздухът ти ще свърши, ще ти се вие свят, ще повръщаш, ще изпаднеш в конвулсии, а аз ще те наблюдавам, докато умираш, Алекса. И ще ми бъде приятно.

— Моля ви, недейте, моля ви, недейте…

— Ще те наблюдавам през последната минута от живота ти и знаеш ли какво, Алекса? — Той не проговори дълго време и тя изскимтя като бебе, като животинче. — Баща ти също ще гледа как умираш. Ще се опита да извърне очи или да изключи монитора, но такава е човешката природа — независимо дали те обича, или не, няма да устои да наблюдава последните минути от живота на единственото си дете.

23

След като набързо се отбих в един чудесен стар магазин за тютюн на Парк Скуеър, се прибрах у дома, за да почовъркам малко. Обадих се на един приятел и го помолих бързичко да ми помогне с нещо. Малко по-късно блекберито ми иззвъня.

Без каквито и да било предисловия Дороти каза:

— Ягуарът е собственост на някой си Ричард Камписи. Улица „Дънстабъл“, Чарлстаун.

— Бинго!

— Няма бинго. Преди седмица е подал оплакване, че колата му е открадната.

— Ти вероятно си намерила негова снимка.

— Разбира се. Той не е Коста, двамата нямат нищо общо.

— Значи нашият човек е откраднал колата.

— Така изглежда.

— Приемам, че не е било възможно да го откриеш. Това е лошо, Дороти. Минаха повече от дванайсет часа от изчезването й. — На никого не се е обаждала, никой не може да се свърже с нея. Сякаш се е случило онова, което стана преди няколко години, само че наистина.

— Мислиш, че е отвличане за откуп, така ли?

— Надявам се това да е всичко.

— Надяваш се да е отвлечена?

— Надявам се да е отвличане за откуп, защото това би означавало, че е жива и баща й просто трябва да им плати. Другата възможност…

— Да — каза тя. — Знам каква е другата възможност.

Обадих се на Даяна и я помолих да побърза с молбата за засичане на телефона на Алекса Маркъс.

Отново застанах пред вратата на сенатор Армстронг, но този път ми отвори икономката — пухкава филипинка с черна рокля и бяла престилка.

— Сенаторът не е тук — заяви тя.

— Всъщност идвам да видя Тейлър.

— Мис Тейлър… ви очаква?

— Моля ви, предайте й, че я търси Ник Хелър.

Тя не можеше да реши дали да ме пусне. Накрая ме помоли да изчакам отвън и затвори вратата. След пет минути вратата отново се отвори.

Беше Тейлър, облечена като за излизане, с малката черна чантичка през рамо.