Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 41

— Защо правите това? — заплака тя, като едва успяваше да говори заради хлиповете. — Не е нужно да го правите!

— Ако си кажеш репликите правилно и баща ти ни даде каквото искаме, ще бъдеш свободна след броени часове. Свободна, Алекса!

— Той ще ви даде всичко, моля ви, само ме пуснете веднага, боже, моля ви, какво бих могла да ви направя?

— Алекса, трябва да ме слушаш.

— Заключете ме в стая или в килер, ако искате. Не е нужно да правите това, Господи, моля ви, не правете това…

— Ако направиш каквото те помолим, ще те пуснем веднага.

— Ти си гаден звяр! Знаеш ли какво ще ти се случи, когато те хванат? Имаш ли представа, ненормален психопат такъв?

Последва дълго мълчание. Тя чуваше собственото си дишане — забързано и измъчено.

— Чуваш ли ме, влечуго? Знаеш ли какво те чака?

Пак мълчание. Тя напрегнато зачака отговор. Да не би да беше решил да мълчи?

Едва тогава Алекса разбра колко много зависеше от Бухала. Мъжът с бухала, татуиран на тила. Той беше единствената й връзка със света. Властта му над нея бе абсолютна. Никога повече не биваше да обижда Бухала.

— Съжалявам! — каза тя.

Пак тишина.

— Моля ви, толкова съжалявам, не биваше да го казвам! Моля ви, кажете нещо!

Нито дума.

Боже мой, сега тя разбра израза „тихо като в гроб“. Абсолютната тишина изобщо не беше мирна и спокойна. Беше най-ужасното нещо на света.

Беше самият Ад.

Тя потрепера, изохка и тихо изплака:

— Съжалявам! Върнете се!

— Алекса — обади се накрая гласът и тя изпита сладко облекчение. — Ще ни съдействаш ли?

Тя започна да плаче.

— Да, да, моля ви, кажете ми какво искате да кажа!

— Разбираш ли, че аз решавам дали ще живееш, или ще умреш?

— Да! Да, моля ви, разбирам! Всичко ще направя! Ако ме пуснете, ще направя каквото пожелаете! Каквото и да е, всичко, което поискате!

Защо сега той казваше „аз“ вместо „ние“? Какво означаваше това?

— Алекса, искам да бръкнеш под дюшека си. Ще можеш ли?

— Да.

Тя послушно пъхна двете си ръце под тънкия дюшек и откри, че той лежи върху скара от метални шини на няколко сантиметра една от друга, които вероятно се спускаха по протежение на целия ковчег. Ръката й напипа пролука между тях и се провря в празното пространство отдолу. Докъде ли стигаше то? Лявата й ръка докосна някакъв предмет, всъщност няколко, и тя напипа капачката и тясното гърло на нещо, което й заприлича на пластмасова бутилка с вода. Бяха много. Тя сграбчи една и я извади през пролуката между летвите. Вода.

— Браво, много добре — каза гласът. — Виждаш ли, дадох ти вода. Сигурно си жадна.

— О, да, много жадна!

Тя се замисли и си даде сметка, че устата й е напълно пресъхнала.

— Пий, ако обичаш — каза той, а Алекса завъртя капачката с другата си ръка, свали я, опря я до сухите ли устни и жадно отпи, като разля малко върху лицето и ризата си. Не й пукаше.

— Имаш достатъчно за няколко дни — каза гласът. — Може би седмица. Има и протеинови вафли, но не много. Ще стигнат за няколко дни. Когато храната и водата свършат, край. Ще умреш от глад. Но преди това ще се задушиш.

Тя продължи да пие, поглъщайки и въздух с водата, утолявайки ужасната жажда, за която не си беше дала сметка досега.