Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 40

— Извинете — казах аз. — Още нещо.

— Разбира се.

— Ягуарът — на билета пише, че е пристигнал в девет часа и осем минути.

— Да?

— Искам да видя записа от станцията на пиколата по това време.

За по-малко от минута Лио намери видеото, което ми трябваше и аз видях как очуканият ягуар спира до тротоара малко по-рано вечерта, и от него излиза Коста.

Тогава видях нещо, което не очаквах. Другата врата се отвори и от колата излезе още един човек. Жена.

Тейлър Армстронг.

22

— Алекса — каза гласът, — моля те, спри да крещиш. Няма кой да те чуе. Разбираш ли?

Тя се опита да преглътне.

— Разбираш ли, когато се паникьосаш или закрещиш, започваш да дишаш много по-бързо, което изчерпва много по-бързо кислородния ти запас.

Акцентът му беше недодялан, но гласът му звучеше равно и делово, което я плашеше още повече.

— Не, не, не, не, не… — занарежда тя със слабо, детско гласче и си помисли: „Това не се случва на мен. Всъщност не съм тук. Това не е истина.“

— Отравянето с въглероден диоксид не е приятно, Алекса. Имаш чувството, че се давиш. Ще умреш бавно и болезнено, ще изпаднеш в конвулсии и органите ти ще откажат един по един. Това не е спокойна смърт, Алекса. Уверявам те, че не искаш да умреш така.

Капакът на ковчега беше на пет, може би на седем сантиметра от лицето й. Това я ужасяваше най-много — беше толкова близо. Тя отчаяно се опита да си поеме въздух, но можеше да диша само на малки глътки. Представи си малкото джобче в най-горната част на дробовете й, а после въздуха в тях — като вода, която бавно изпълва херметически затворено помещение в някой филм на ужасите, докато джобчето с въздух се свива до два, може би три сантиметра.

Цялото й тяло бясно се разтресе. Намираше се в капан на три метра под земята, под тонове пръст, в този миниатюрен сандък, в който едва успяваше да се раздвижи, а въздухът всеки момент щеше да свърши.

Алекса задраска по копринената материя над главата си като обезумяла. Разкървавените й, пулсиращи от болка пръсти докоснаха студения метал и разкъсаха плата, който увисна и започна да гъделичка бузите и очите й. Тя трепереше неконтролируемо.

— Слушаш ли ме, Алекса?

— Моля ви! — прошепна тя. — Моля ви, не го правете! Моля ви!

— Алекса? — каза гласът. — Виждам те. Точно над главата ти е монтирана камера. Освен това те чувам през микрофона. Предаването стига до нас по интернет. Когато се обърнеш към баща си, той също ще те вижда и чува.

— Моля ви, нека говоря с него!

— Да, разбира се. Съвсем скоро. Първо обаче нека се уверим, че знаеш какво да му кажеш и как да му го кажеш.