Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 39

— На бас, че е „Спешъл Кей“ — обади се Лио. — Или „Ликуид Екс“.

В другия прозорец двете момичета излязоха от тоалетната и се върнаха на масата си. Алекса отпи от чашата си, след което смехът и разговорите продължиха. След няколко минути Тейлър стана и каза нещо. Алекса изглеждаше разстроена, но не и мъжът. Тейлър си тръгна, Алекса остана. Пи още, двамата говориха и се смяха. Скоро тя започна да се държи като пияна, но причината не беше само в алкохола. Отпусна се в стола си, главата й клюмна. Тя се усмихна дръзко, но изглеждаше много зле.

Мъжът отново повика сервитьорката, но после размисли. Вместо това остави няколко банкноти на масата и помогна на Алекса да се изправи. Тя изглеждаше така, сякаш едва се държи на краката си.

— Пари в брой — казах аз, най-вече на себе си.

Наджи обаче ме разбра.

— Той винаги плаща в брой.

— Затова ли не знаете името му?

Той кимна, понечи да каже нещо, но се отказа.

— Вие знаете нещо.

— Не мога да кажа със сигурност, но смятам, че е пласьор.

— На наркотици.

Наджи кимна и добави бързо:

— Тук обаче не продава. Никога! В противен случай бихме му забранили да идва.

— Разбира се.

Това беше лошо. Испанецът се върна, взе дамската чанта на Алекса от пода и поведе момичето към асансьора. Натисна бутона, тя увисна на ръката му. След минута вратата се отвори и двамата се качиха.

Тя имаше фобия от асансьори, но се съмнявам, че изобщо осъзнаваше къде се намира.

Камерата във фоайето показа мъжа, който водеше Алекса към входната врата, като почти я влачеше. Чантата й беше в лявата му ръка. Алекса постоянно се препъваше. Хората, които влизаха, видяха това и се усмихнаха, явно решили, че гаджето на младежа е пийнало повечко.

Една от външните камери показа застаналата пред хотела Алекса, която почти спи. Мъжът подаде билет на пиколото и пет минути по-късно се появи стар черен ягуар — приличаше на XJ6, от средата на осемдесетте години. Класическа кола, но в не особено добра форма. Цялата беше надрана и очукана, а задният калник беше ударен.

Пласьорът помогна на Алекса да влезе и тя легна на задната седалка. Стомахът ми се сви, а колата се измъкна от кръглата площадка пред „Грейбар“.

— Трябва ми различен ъгъл — казах аз.

— Разбира се, сър — отвърна Наджи. — Лицето му ли?

— Не — отвърнах. — Регистрационният му номер.

Номерът, разбира се, щеше да бъде записан на билета му, но исках да бъда абсолютно сигурен. Камерата точно пред мястото, където чакаха пиколата, го беше запечатала съвършено ясно.

Името, записано на билета, беше Коста. Беше пристигнал в 9:08, преди момичетата. Наджи извади няколко снимки на Кса и Тейлър с мъжа, включително едри планове на лицето му от различни ъгли и ги записа на диск. Накарах го да ми направи няколко копия, после седнах пред компютъра и изпратих част от кадрите с Коста на Дороти.

Дифендърът беше паркиран пред хотела. Качих се и се обадих на Дороти. Щом вдигна, бързо й разказах какво съм видял и й продиктувах регистрационния номер от Масачузетс, като я помолих да запише името и адреса на собственика, както и всичко друго, което успее да намери. Дадох й името му — Коста — предупредих я, че вероятно е фалшиво и я помолих да си провери електронната поща. Вече го беше направила. Казах й, че според началника на охраната мъжът може да е пласьор на наркотици. После изкарах колата от паркинга, но три пресечки по-нататък внезапно ми хрумна още нещо и се върнах в хотела. Този път не си загубих времето с хлапето с еднодневната брада на рецепцията и отидох право при Наджи.