Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 38

Айфон. Сигурно я снимаше. Не — приближи го до устата си. Тейлър се разсмя — слушаха някакъв звук. Тейлър го грабна и също го доближи до устата си. Двете пак се разсмяха. Тейлър го върна на Алекса, а тя го пъхна в предния джоб на коженото си сако. Запомних това.

Появи се друг мъж. Този беше тъмнокос — средиземноморски тип, може би италианец, може би испанец. Този път и двете момичета се усмихнаха. Езикът на телата им беше открит, погледнаха го, усмихнаха му се. Бяха по-благоразположени. Не бях виждал Тейлър такава — не се мусеше, изглеждаше весела и оживена.

— Има ли и друг ъгъл? — попитах аз.

Лио отвори още един прозорец, където лицето на мъжа се виждаше в профил, и даде едър план.

Мъжът беше испанец или португалец. Може би южноамериканец, при всички случаи хубавец. Беше около трийсет-трийсет и пет годишен, добре поддържан, скъпо облечен. Дръпна си стол, седна — явно го бяха поканили — и направи знак на келнерката.

— Този мъж често идва тук — каза Наджи и аз се обърнах към него.

— О?

— Познат ми е, запомнил съм лицата на редовните клиенти.

— Как се казва?

Той поклати глава.

— Не зная.

Криеше нещо. Обърнах се отново към монитора — мъжът и двете момичета говореха и се смееха. Сервитьорката дойде и взе поръчките им, те продължиха да се смеят и да говорят. Компанията му явно им харесваше. Той седеше до Тейлър, но не й обръщаше внимание. Алекса му беше далеч по-интересна. Постоянно се навеждаше към нея, говореше й и почти не поглеждаше Тейлър. Което ми се стори интересно — тя беше красива поне колкото Алекса, пък макар и по по-вулгарен начин. Алекса изглеждаше някак по-елегантна и чиста. Баща й обаче беше милиардер. Откъде непознатият би могъл да разбере това, освен ако не е избрал мишената си предварително?

Сервираха им питиетата в големи чаши за мартини. Пиха още малко, след което и двете момичета станаха. Мъжът остана сам на масата, като разсеяно оглеждаше бара.

— Може ли да проследим момичетата? — попитах аз.

Лио премина към вече отворен прозорец и го уголеми. Момичетата вървяха заедно и се държаха една за друга — изглеждаха леко подпийнали.

— Продължаваме с тях — кимнах аз и Лио уголеми прозореца още повече. Те влязоха в дамската тоалетна.

— Вътре няма ли камери? — попитах аз, а Наджи се усмихна.

— Незаконно е, сър.

— Знам, длъжен съм да попитам.

Внезапно нещо в другия прозорец привлече вниманието ми — камерата, която показваше самотния латиноамериканец, който правеше нещо. С едно бързо движение той протегна ръка и плъзна полупразната чаша на Алекса към себе си.

— Какво прави, по дяволите? — попитах аз. — Увеличете онзи прозорец, моля.

Щом Лио го направи, виждахме всичко съвсем ясно. Мъжът пъхна дясната си ръка във вътрешния джоб на сакото си, огледа се, след което невъзмутимо пусна нещо в чашата на Алекса. Извади бъркалката от напитката си и разбърка нейната, за да се разтвори онова, което беше сипал в нея, после бутна коктейла обратно на мястото му. Цялата операция отне десет секунди, може би петнайсет.

— О, боже! — казах аз.

21

— Сипа нещо в чашата й — обяви Наджи. Явно някой трябваше да изрече очевидното.