Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 37

— Започнете от около девет и половина — казах аз.

Пред хотела, където чакаха пиколата, явно имаше поне три камери. Образът беше дигитален, кристално ясен. Лио увеличи скоростта на записа и колите заприиждаха все по-бързо и по-бързо, а гостите слизаха от тях, като докосваха косите си и изтупваха саката си с комична скорост. В девет и половина се появи черно БМВ, от което излезе Алекса. Пиколото й връчи билет и тя застана на опашката пред фоайето, а младежът откара колата в гаража.

— Може ли да увеличим образа? — попитах аз.

Обичам да разглеждам охранителни записи — чувствам се като участник в епизод на „От местопрестъплението“. За съжаление, когато увеличава сектор от видеото в живота, човек не чува нито свистене, нито пронизително пиукане. Освен това по телевизията и по филмите всички компютърджии увеличават размазаното изображение, като успяват да го изчистят с помощта на някакъв вълшебен „алгоритъм“ до такава степен, че да разчетат етикета върху шише с таблетки, отразено в нечие око. Лио не беше чак толкова добър. Той раздвижи мишката, кликна няколко пъти. Видях Алекса да прегръща някакво момиче, което вече беше на опашката. Тейлър Армстронг. Двете веднага потънаха в оживен разговор, като от време на време всяка докосваше ръкава на другата и хвърляше по някой поглед наоколо, може би оглеждайки някой мъж.

— Можем ли да я последваме в хотела?

— Разбира се. Лио, дай девета и дванайсета — нареди Наджи.

Камерата във фоайето показа момичетата от друг ъгъл, докато вървяха към асансьора. Образът беше сравнително ясен, може би стандартните трийсет кадъра в секунда. Вратите се отвориха и те влязоха вътре. Алекса бързо излезе, Тейлър остана. Алекса страдаше от клаустрофобия и не понасяше затворени пространства, особено асансьорите.

— Искам да видя къде отива момичето, което слезе от асансьора — казах аз.

Друга камера, вероятно на тавана на втория етаж, ми показа как Алекса се качва по стълбите, а друга — как пристига в бара на четвъртия етаж, където я посрещна Тейлър.

— И аз обичам да се качвам по стълбите — любезно се обади Неджи. — Полезно е.

Продължихме да наблюдаваме, докато момичетата си търсеха места. Доста време не се случи нищо особено. Барът се пълнеше все повече. Оскъдно облечена келнерка, чийто бюст почти изскачаше от дълбоко изрязания й сутиен, взе поръчката им. Те продължиха да си говорят.

Внезапно към тях се приближи мъж.

— Съсредоточи се върху него — каза Наджи на Лио и също се включи.

Ризата на мъжа беше разгащена. Изглеждаше на малко повече от двайсет години и беше рус, с червендалесто лице и обратна захапка. Изобщо не приличаше на испанец. Алекса се усмихна, но Тейлър не го и погледна. След няколко секунди той си тръгна, а аз буквално го съжалих.

Момичетата продължиха да разговарят и да се смеят. Дадох си сметка, че сигурно е по адрес на разгащения младеж и казах:

— Превъртете нататък.

Лио утрои скоростта и движенията на хората станаха резки и насечени като в стар филм. Смях, глътка, смях, глътка, усмивка — Алекса извади нещо и го показа на Тейлър. Телефон, може