Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 30

Извадих блекберито си, за да се обадя на Маркъс, когато зад мен се разнесе женски глас.

— Нико?

Вече никой не използваше този прякор, освен няколко стари познати във Вашингтон. Усетих я, може би дори я подуших още преди да докосне рамото ми и без дори да се обръщам, казах:

— Даяна?

— Виждам, че още караш дифендъра — каза тя. — Това ми харесва. Не се променяш, а?

— Здравей! — отвърнах аз и я прегърнах. За миг се поколебах дали да я целуна по устата — все пак онези дни отминаха отдавна — но тя ми предложи бузата си. — Чудесно изглеждаш!

Така си беше. Даяна Мадигън носеше тесни дънки, износени кафяви каубойски ботуши и изумруденозелена блуза, която подчертаваше гърдите й и изумителните й бледозелени очи. Оказва се, че статистически погледнато зелени очи имат само два процента от населението на планетата. Това обаче не беше единственото нещо в нея, което бих определил като рядкост. Не познавах друга такава жена — твърда, недвусмислена и елегантна. И красива. Имаше стройно гъвкаво тяло и огромно количество вълниста коса, която се подчиняваше на свои собствени нравила. Носът й беше ясно изразен, но деликатен, с леко разширени ноздри. Единствената следа, оставена от изминалото време, бяха леките бръчици около очите й.

Не се бяхме виждали пет или шест години, откакто я прехвърлиха от вашингтонския клон на ФБР в Сиатъл и тя заяви, че не иска връзка от разстояние. Нашата беше по-скоро небрежна — не точно приятели с екстри, но и без напрежение и очаквания, без риск от дългосрочно пристрастяване. Тя така искаше и тъй като работех много и пътувах често, аз нямах нищо против. Наслаждавах се на компанията й, както и тя на моята. Въпреки това обаче когато Даяна ми каза, че се мести в Сиатъл, объркването ми бързо премина в болка. Много държах на нея и се изненадах, че чувствата ни не са взаимни. Не съм свикнал жените да ме оставят, но в случая не ставаше дума за мъжкото ми его. Бях разочарован, че изобщо не съм я преценил правилно. Дотогава смятах, че способността ми да тълкувам поведението на останалите е един от естествените ми таланти.

За разлика от много други жени, тя не би настояла за „Сериозен разговор“. В това отношение беше устроена също като мен, така че краят на връзката ми с Даяна Мадиган премина в папката „неразрешени случаи“. Аз обаче открай време смятам тези случаи за неустоими.

— Изглеждам ужасно и ти много добре го знаеш — контрира ме тя. — Тръгвам си за вкъщи след нощна смяна.

— Откога работиш нощем?

— Цяла нощ се преструвам на четиринайсетгодишно момиче и пращам есемеси на педофили.

— Така ли? Какво съвпадение, аз също.

— Този извратеняк е на петдесет и една — продължи тя, без да ми обърне никакво внимание. Даяна никога не се шегуваше с работата си. — Уговорихме си среща в един хотел в Евърет. Адски ще се изненада.

— Значи още работиш в ОБДОД?

— Не е за вярване, нали?