Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 32

И аз започвах да се питам същото.

— Неговото име ми дадоха.

— Маршъл Маркъс приятел ли ти е?

— Семеен приятел.

— Приятел на баща ти?

— Майка ми работеше при него. Освен това харесвам хлапето.

— Какво знаеш за Маркъс?

— Очевидно недостатъчно, щом вие го разследвате за нещо. Ти какво можеш да ми кажеш за него?

— Не много.

— Не много, защото не знаеш, или защото с него се занимава ФБР?

— Защото разследването е секретно, а аз се намирам от другата страна на стената.

Спрях пред кафява сграда с извита фасада, заемайки две паркоместа.

— Благодаря ти още веднъж — каза тя и отвори вратата.

— Чакай малко, направи ми една услуга.

— Каква?

— Можеш ли да подадеш молба за издирване на телефона на Алекса Маркъс?

— Аз… малко е сложно. Няма да ми е лесно да заобиколя Снайдър. Защо смяташ, че нещо й се е случило?

Бях на път да отговоря, когато тя се огледа и каза:

— Виж, качи се, ако искаш, за да ми обясниш всичко.

Свих рамене, преструвайки се на равнодушен.

— Да, срамота е такова хубаво място за паркиране да отиде зян.

19

Апартаментът й беше на втория етаж. Площта му едва ли надвишаваше 70 квадрата, но не ми се стори малък, а пищен и пълен с най-различни неща. Стените бяха боядисани в шоколадовокафяви и землисти тонове. Мебелите изглеждаха така, сякаш са дошли от някой битпазар, но всеки от тях бе подбран много внимателно, заедно с необичайните лампи от ковано желязо, възглавниците с бродирани калъфки и медните рамки на картините.

Тя ми посочи големия диван в ъгъла и отиде да ми направи кафе — току-що смляно с френска мелничка — след което ми го поднесе в голяма чаша, която очевидно беше изрисувана на ръка. Беше черно, силно и съвършено, но тя не си сипа, защото имала нужда да поспи. Вместо това си наля газирана минерална вода с резенче лимон.

Беше пуснала тиха музика — простичка, заразителна мелодия, изпълнена на китара и изпъстрена със синкопи. Сипкав женски глас пееше на португалски и английски — весела песен за пръчка, камък и късче стъкло, за края на отчаянието и радостта в сърцето. Енергичният глас вече пееше на португалски ~ Е раи, е pedra, е о fim do caminho… ит роисо sozinho. Не знаех какво означават думите, но ми харесваше как звучат.

— Кой е това? — попитах аз.

Тя винаги бе предпочитала певици — Ела Фицджералд и Били Холидей, Нина Симоун и Джуди Колинс. Всички бяха изключителни, и до една — различни.

— Сузана Маккоркъл, „Мартенски води“. Невероятна интерпретация, нали? Колкото повече я слушаш, толкова по-многопластова става. Уж е лека и небрежна, но внезапно става все по-дълбока и прочувствена.

Изръмжах утвърдително.

Когато една жена ме покани в апартамента си, обикновено знам какво да очаквам, но не и сега. И двамата бяхме продължили напред, преминавайки от “приятели с екстри“ към само приятели.

Приятели имах много… но Даяна беше само една. И това, че сме само приятели не променяше чувствата ми към нея. От това тя не ми се струваше по-малко привлекателна. Не ме караше да престана да наблюдавам извивката на кръста й там, където се срещаше със заобленото й дупе, нито да й се възхищавам по-малко и да я смятам за по-малко удивителна. Нито намаляваше силата на нейното магнитно поле. Тази жена сякаш имаше вграден притегателен лъч, което просто не беше честно.