Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 31

ОБДОД беше Отрядът за бързо действие при отвличане на деца към ФБР. Работата там можеше да ти разбие сърцето. Като знаех с какви неща се сблъсква, не можех да разбера защо продължава — мислех, че отдавна се е отказала.

Не носеше венчална халка и аз реших, че няма и деца. Зачудих се дали някога би могла, като знаеше какво може да им се случи.

— Да те закарам до вас — предложих аз.

— Откъде знаеш, че не съм с кола?

— Ако беше, щеше да паркираш в подземния гараж, като всички служители на ФБР. Освен това щеше да носиш ключовете в лявата си ръка. Не забравяй, че те познавам.

Тя отклони поглед. Засрами ли се? Не можах да разбера. Тя беше емоционалният еквивалент на криптонита, както винаги.

— Апартаментът ми е в Саут Енд. Щях да взема метрото.

Отворих задната врата и я изчаках да влезе.

18

— Значи сега втора смяна ще си пише с твоите педофили? — попитах аз.

— Не правим така, не може — отвърна Даяна. — Понякога извършителите усещат промяната. Дори при кратките текстови съобщения може да има леки нюанси в тона и ритъма.

Докато карах, усетих аромата на парфюма й. Не бях срещал друга жена с подобен парфюм — рози, теменужки и кедър — изискан, натрапчив и незабравим.

Според невролозите само миризмите могат да възродят миналото с такава сила. Явно обонятелният нерв възбужда онзи център в мозъка, където умственият хард диск съхранява дългосрочните спомени.

Парфюмът на Даяна събуди цял порой стари спомени. Най-вече хубави.

— Откога си в Бостън? — попитах аз.

— От година и малко. Чух, че може да си тук — да не би Стодард да те е пратил да откриеш местен клон на фирмата?

— Не, сега работя сам.

Зачудих се дали е разпитвала за мен и потиснах усмивката си.

— Харесва ли ти?

— Би било идеално, ако шефът не беше такъв тормозилник.

Тя печално се засмя.

— Ник Хелър — бизнесмен.

— Каза, че си на Пемброук стрийт, нали?

— Да, до Кълъмбъс авеню. Благодаря, че ме докара.

— Удоволствието е мое.

— Слушай, съжалявам за Спайк.

— Спайк ли?

— Гордън Снайдър. Спайк е прякорът му. Цял живот се мъчи да накара хората да го забравят.

— Спайк?

— Не му казвай, че съм го издала. Обещаваш ли?

— Мога да му измисля няколко по-подходящи прякора — казах аз. — Нито един няма да е особено ласкателен. Как разбра, че съм бил при него?

Тя повдигна рамене.

— Видях те, когато изхвърча от кабинета му. Явно не е минало добре.

— Каза ли ти за какво говорихме?

— Разбира се.

Зачудих се дали не ме е последвала отвън. Може би тази среща не беше съвпадение. Може би беше разбрала, че съм в сградата и искаше да се обади. Може би това беше всичко.

Отбелязах си още една бележка в недовършения случай с етикет „Мадиган, Даяна“.

— Защо се е вманиачил по Маршъл Маркъс?

— Маркъс е неговият голям бял кит.

— Но защо?

— Колкото повече им се изплъзва мишената, толкова повече се вманиачват мъжете като него. Може да ти прозвучи познато, Нико.

„На мен ли го казваш“, помислих си аз.

— Той много повече държи да съсипе Маркъс, отколкото да открие дъщеря му.

— Може би защото специалността му са финансовите престъпления.

— Не ми е ясно защо си отишъл при началника на „Финансови престъпления“, след като търсиш изчезнало момиче.