Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 157

— Ей, цяло чудо е, че имах най-обикновена бронежилетка — отвърнах аз, докато рязко си поемах дъх. — Плочите не са стандартна екипировка.

Дишах все по-трудно, не можех да напълня дробовете си. Това беше вторият знак, но пропуснах и него.

— Трябваше да ни изчакаш.

Погледнах я и се опитах да се усмихна.

— Добре, де — отстъпи тя и отърка нос във врата ми. — Радвам се, че не ни изкача, но необходимо ли е всеки път пръв да се появяваш на бойното поле и последен да го напускаш?

— Не. Ще го напусна, щом я видя.

Не издържах вече на глухите удари и приглушените викове. Сапьорите обаче продължаваха с методичния си оглед.

— Вътре няма взривни устройства — казах аз и се запрепъвах през заблатеното поле. — В противен случай той щеше да се изфука.

— Къде отиваш?

— Да я извадя.

— Не знаеш как.

Само че аз знаех това-онова за ковчезите. Министерството на отбраната осигуряваше стандартни метални или дървени ковчези на семействата на загиналите войници, стига да поискаха и няколко пъти бях придружавал телата на свои приятели в самолета за дома — тържествен, но и ужасен дълг.

Щом се добрах до ковчега на Алекса, аз изблъсках един от мъжете с тежки защитни костюми. Той се развика, другият се опита да ми препречи пътя, а някой изкрещя:

— Дръпнете се!

Останалите останаха по местата си, такава е процедурата в Специалните части.

— Някой от вас да носи шперцове? — извиках аз и някой ми хвърли пълен комплект. Открих подходящия, пъхнах го в отвора в долната част на ковчега и завъртях механизма три или четири пъти обратно на часовниковата стрелка, за да отблокирам капака. Гуменото уплътнение беше премазано там, където стоманеният сандък бе започнал да поддава под тежестта на три метра пръст, но аз успях да го вдигна.

Посрещна ме ужасна воня, като от отворен канал. Алекса лежеше в собствените си екскременти, по-скоро няколко сантиметра над тях. Взря се нагоре, но не в мен. Косата й беше сплъстена, лицето й — бледо като тебешир, а очите — хлътнали дълбоко в орбитите. Тя носеше сини болнични дрехи, покрити с повръщано, а ръцете й бяха свити в юмруци, които не спираха да се протягат конвулсивно нагоре. Тя не преставаше да блъска по стените на ковчега, босите й крака се гърчеха. Не разбираше, че е свободна.

Коленичих, целунах я по челото и казах:

— Здрасти…

Очите й потърсиха небето — тя не ме виждаше. Накрая погледна право в мен с неразбиращо изражение. Усмихнах й се и тя заплака.

Дълго време не си спомнях нищо друго.

107

Ненавиждам болниците. За съжаление обаче се наложи да прекарам няколко дни в „Бет Изриъл“ в Бостън, където приятелите ми от ФБР бяха така любезни да ме закарат с хеликоптер от Ню Хампшър. Докторът от спешното отделение каза, че съм развил пневмоторакс в резултат на травмата от изстрела. Че цялата ми гръдна кухина се е напълнила с въздух, дробовете ми са отказали и съм изпаднал в респираторен дистрес. Че животът ми е бил в опасност и че ако един от членовете на Специалните части не беше направил необходимото, със сигурност съм щял да загина.

Попитах го какво е направил.

— Не мисля, че искате да знаете — отвърна той.