Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 159

— Извинявай, че те събудих — казах аз. — Да дойда ли по-късно?

— Не, не! Не ставай глупав, заповядай — отвърна той и ме прегърна крепко. — Благодаря ти, че дойде!

Последвах го към предната част на къщата, откъдето се виждаше морето. Докато вървяхме натам, забелязах, че раменете му са прегърбени. Дневната беше мрачна, единствената светлина идваше от бледото следобедно небе. Върху един от диваните видях омачкано евтино синтетично одеяло с емблемата на „Ред Сокс“.

— Още ли не говори? — попитах аз, а Маркъс тежко въздъхна, докато се отпускаше на един стол.

— Почти не излиза от стаята си, сякаш изобщо не е тук. Постоянно спи.

— След онова, което е преживяла, трябва да отиде на психоаналитик. Не е нужно да е един от специалистите, които препоръча Даяна.

— Знам, Ник, знам. Може ти да успееш да я убедиш, Лекси май винаги те слуша. По-добре ли си?

— Съвсем добре — отвърнах аз.

— Слава богу, че си бил с жилетка, а?

— Да, извадих късмет. Постъпваш правилно.

Той ме погледна въпросително.

— Като съдействаш на ФБР.

— О! Ами, съгласих се само защото Шеки каза, че може да ми уреди споразумение.

— Дай на Гордън Снайдър онова, което иска — казах аз, — и ФБР ще бъде на твоя страна. Имат голямо влияние върху главния прокурор.

— Но какво означава това? Че ще ме пъхнат в затвора ли? Виж какво преживя момиченцето ми, сега и баща си ли трябва загуби?

— В зависимост от това колко ще им съдействаш, може дори да се отървеш.

— Наистина ли мислиш така?

— Зависи колко ще им дадеш. Ще трябва да им разкажеш за „Меркурий“. Вече знаят доста.

— Шеки казва, че ако правя каквото ми каже, няма за какво да се тревожа.

— До момента това вярно ли беше? — попитах аз.

Той изглеждаше притеснен и дълго не продума. Накрая наруших мълчанието.

— Къде е Белинда?

— Точно затова те повиках — каза Маркъс. — Тя изчезна.

109

Той ми подаде бледосиня картичка за кореспонденция — в горната част с малки тъмносини букви пишеше „БЕЛИНДА ДЖАКСЪН МАРКЪС“. Почеркът беше едър, заоблен и женствен, но някои от буквите — Н, А и W — сякаш бяха излезли изпод ръката на човек, който като дете се е учил да пише на кирилица. Бележката гласеше:

Скъпи,

Смятам, че така е най-добре. Някой ден ще говорим.

Толкова съм щастлива, че Алекса си дойде.

Наистина те обичах!

Белинда

— Каза, че отива да се види с една приятелка в града и когато се събудих, намерих това подпряно на кафеварката. Какво означава?

Означаваше, че някой я е предупредил, че ФБР ще я притисне, макар че истината беше, че вината на Аня Афанасева трудно можеше да се докаже.

— Понякога е нужна криза, за да се разбере кой кой е — казах аз.

Съмнявах се, че разбра какво имам предвид. Маркъс поклати глава, сякаш се опитваше да се отърве от досадна муха или мисъл.

— Ник, искам да я намериш.

— Не мисля, че тя иска да бъде намерена.

— За какво говориш, тя е моя съпруга. Обичаше ме!

— Може би повече е обичала парите ти.

— От месеци знаеше, че съм разорен, между нас нищо не се промени.

— Е, Маркъс, сега си напълно разорен, нали?