Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 158

— Нека опитаме.

— Човек с медицинска подготовка е пъхнал широка игла в гърдите ви, за да изпусне въздуха — деликатно обясни лекарят.

— С комплект на Кук ли? — Лекарят се изненада от познанията ми. — В армията на това му казвахме торакоцентеза. Всички полеви лекари си носеха комплект на Кук.

Облекчен, лекарят поръча рентгенова снимка, сложи ми дихателна тръба, почисти и превърза раната на прасеца ми, би ми инжекция против тетанус и ме изпрати да се възстановявам в друго отделение. Три дни по-късно ме изписаха. Даяна ме чакаше, за да ме закара вкъщи.

Въпреки че можех да вървя, сестрата настоя да ме избута до входа с инвалидна количка, докато Даяна паркираше джипа — чист, лъскав и току-що измит.

— Познаваш ли го? — каза тя, когато се качих.

— Всъщност не, изглежда почти като нов. В гората в Ню Хампшър ли го намерихте?

— Да, един от снайперистите. Докарал го до Бостън и решил, че му харесва повече от неговия шевролет. Не беше лесно да го изтръгна от потните му ръчички, но поне го беше измил.

— Искам да видя Алекса. Още ли е в болницата?

— Всъщност я изписаха преди теб. Третираха я за обезводняване, прегледаха я и всичко е наред.

— Съмнявам се.

— Прав си, имала съм работа с много деца, преживели психологически травми. Познавам добри терапевти, опитай се да я убедиш да отиде при някой от тях.

— Тя вкъщи ли си е?

— Да, в Манчестър. Не мисля, че е много доволна, но поне си е у дома. — Докато карахме по Ком авеню към Мас авеню, тя каза: — Искаш ли да вечеряме заедно тази вечер? За да празнуваме.

— Какво да празнуваме?

Тя ме изгледа косо и присви устни.

— Не знам, може би факта, че спаси живота на онова момиче.

— Постигнахме го заедно…

— Пак го правиш.

— Кое?

— Приписваш заслуги на всички, освен на себе си. С мен не е необходимо да го правиш.

Бях твърде уморен, за да споря.

— Да хапнем у дома — предложи Даяна. — Не искам аз да съм човекът, който включва печката ти за пръв път. Работи ли изобщо?

— Не съм сигурен. Нека се прибера, за да се преоблека и да взема един душ. Или поне да се измия с мокра гъба.

— Най-обикновена вечеря е.

— А не среща, така ли? Естествено!

— Още малко и ще кажеш, че никога не ти е минавало през ума.

— Никога!

— Знаеш ли какво, Нико? За човек, който толкова добре разпознава лъжите, си много лош лъжец.

Свих рамене. И нея не я биваше особено.

108

ЕДНА СЕДМИЦА ПО-КЪСНО

Вълните шумно се разбиваха в скалите долу, а вятърът виеше около носа. Небето беше мрачносиво и натежало така, сякаш всеки миг щеше да завали. Видях, че въоръжените пазачи вече ги няма, павилионът им беше празен. Паркирах на алеята и докато пресичах верандата, дъските скърцаха под краката ми.

Натиснах звънеца и чаках близо минута, после отново позвъних. След още една минута отвори Маршъл Маркъс. Беше облечен със сива жилетка и омачкана бяла риза, която май не беше колосана.

— Никеле — каза той и се усмихна, но не изглеждаше щастлив, а уморен и победен. Лицето му беше набръчкано и изпито, зъбите му изглеждаха прекалено бели и твърде големи за устата му, а червеникавата му коса стърчеше на рошави снопчета. Явно си беше подремвал преди да дойда.