Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 156

— И да ме убиеш — с мъка изговорих аз, — няма да има никакво значение. Останалите идват насам.

— Ще бъде твърде късно — отвърна той с крива усмивка. — Ковчег бъде пълен с вода, а мен няма има. Докато изкопаят, вече бъде мъртва.

Ножът се доближи и аз се опитах да го отблъсна. Той се разтресе, но не се отмести от окото ми.

— Мисля, че познаваш това момиче — каза той.

— Така е.

— Нека каже какво направила мене — каза той. — Голяма мръсница тая малката.

Изревах от гняв и за последен път го блъснах с цялата сила, на която бях способен. Той залитна встрани, без да изпуска дръжката. Забих коляно в стомаха му, блъснах ръката му назад и ножът потъна в гърлото му, в меката плът под брадичката. Едва после разбрах какво е станало в следващия момент. Дланта му явно се беше плъзнала с половин сантиметър навътре, натискайки изпъкналия метален бутон, и ножът изстреля огромна топка замръзнал газ в трахеята му. Чух високо изпукване, после — съскане и по лицето ми се посипа отвратителен душ от кръв и сдъвкани хапки. Кехлибарените очи на руснака се опулиха и аз зърнах в тях нещо, наподобяващо неверие.

106

Успях да издържа до момента, в който извадиха ковчега. Петима мъже от Специалните части трябваше да копаят в продължение на два часа — на ръка, с лопати, взети назаем от полицията в Пайн Ридж. Ковчегът беше почти на три метра под земята, а пръстта беше тежка, напоена от скорошния порой. Изтеглиха го с помощта на черни найлонови ремъци, като двама души теглеха от едната страна, а трима — от другата, и той се издигна почти отвесно. Едва ли тежеше повече от двеста килограма. Беше ударен на няколко места, а от единия му край стърчеше жълт маркуч с диаметър сантиметър и половина, който изминаваше близо 60 метра под земята, стигайки до компресора за въздух на задната веранда. От другия край стърчеше много по-твърда пластмасова тръба, която излизаше на повърхността.

Екипът не повярва на думите ми, че ковчегът няма да гръмне. Не ги упреквах, разбира се, те не бяха надничали в очите на звяра. Ако Жуков беше минирал ковчега, нямаше да се лиши от възможността да използва това, за да ми се присмее. Бомба обаче нямаше — двама от сапьорите прегледаха маркуча, тръбата и външната част на ковчега, без да открият задействащ механизъм. Някак си успяваха да пренебрегнат блъскането и приглушените крясъци, които се носеха отвътре. Аз не можех.

Даяна ме беше прегърнала през кръста, за да ме крепи в буквалния смисъл на думата — краката ми бяха омекнали като каучук. Всичко пред погледа ми ту се размазваше, ту отново се избистряше, макар че не разбирах защо — загубата на кръв беше минимална. Вярно, болката в гърдите ми постоянно се влошаваше, травмата от удара беше сериозна, но смятах, че най-лошото е отминало. Не бях прав и усилващата се болка беше първият знак за това, но аз мислех само как да измъкна Алекса от ковчега й.

— Нико — каза Даяна, — не си си сложил защитни плочи.